Той наблюдаваше зорко лицето й и разбра, че беше отгатнал. Сви юмруци и започна да се разхожда с тромави стъпки из стаята.
— Какво, по дяволите, да правя с теб? Принуден съм да те държа под ключ, за да те пазя от самата теб. Имаш ли въобще представа как изглежда светът? Ами че аз те предупредих какво ще стане, ако излезеш от стаята, ала ти не ми повярва.
Тя притискаше скъсаната рокля над гърдите и си играеше с проблясващото кадифе. Безуспешно се опитваше да забрави онова, което се беше случило с нея преди малко.
— Мислех си, че понеже изглеждам като дама, те няма… — прошепна тя.
— Какво? — изръмжа Травис и се тръшна в едно кресло. — Не проумявам как на някого може да му хрумне идеята, че… — Той не довърши мисълта си и я загледа. Тя изглеждаше толкова крехка, толкова нуждаеща се от закрила. Трепереше с цялото си тяло, едно ожулено място кървеше. Отново се обади неговият закрилнически инстинкт. — Сега не е време за препирни. Утре ще заминеш с мен за Америка.
— Не! — извика тя и вдигна глава. — Това е невъзможно. Трябва да остана в Англия. Моята родина е тук.
Травис съзря болката в очите й, сълзите й го размекнаха. С един скок застана до нея на леглото. Прегърна я и се помъчи, доколкото умееше, да я отдалечи от болезнените спомени, които очевидно я преследваха.
— Америка ще ти хареса — каза той нежно и погали косите й. — Там хората са добри и искрени и ти ще ги обикнеш. Ще ти покажа половин Вирджиния и преди да се огледаш ще имаш толкова много приятели, че няма да знаеш как да общуваш с всичките.
— Приятели ли? — прошепна тя и се вкопчи в него. Едва сега разбра колко я беше покъртило преживяното в пристанищния квартал. Сладострастните ръце изглежда все още се протягаха към нея.
— Въобще не можеш да си представиш какви чудесни хора живеят в Америка. Имам по-малък брат, Уесли, който ще те обича, естествено и Клей и Никол. Никол е родом от Франция и говори страшно бързо на френски.
— Очарователна ли е? — попита Рийган недоверчиво.
— Почти колкото теб — отвърна той усмихнато и я погали по косите. — Когато отплавах, тъкмо щеше да ражда. Междувременно бебето й навярно е станало на няколко месеца. Тя има и близнаци.
— Близнаци ли?
Травис се засмя и продължи да я държи пред себе си. После изтри сълзите й с крайчеца на пръстите.
— Нима все още не разбираш, че не те вземам със себе си за наказание или защото на драго сърце отвличам невръстни момичета, а защото въобще нямам друг избор?
Думите му, които всъщност трябваше да я успокоят, предизвикаха противоположното у Рийган. Вуйчо й и Фаръл се бяха изразили по сходен начин, за да й втълпят, че трябва да се примири с тяхното поведение. Дошло й беше до гуша да е постоянно само бреме за другите.
— Пусни ме! — извика тя и го отблъсна с две ръце от себе си.
— Какво ти стана пак, мътните да те вземат?
Тя извърна глава и се опита да го ухапе по ръката. Травис я притисна обратно към дюшека и разтърка опакото на дланта си.
— Вече не те разбирам. Не е изтекъл и час, откакто ти спасих живота и ти обяснявам най-любезно, че ти желая само доброто, а пък ти губиш самообладание от ярост. С теб човек може да полудее!
— Не ме ли разбирате? — отвърна тя разгневено. — Нямаше да се налага да бягам, ако не ме държахте заключена в тази стая, и нямаше да се налага да ме спасявате, ако преди това не бях ваша пленница. Спасихте ме донякъде за самия себе си.
Травис я гледаше като попарен с вряла вода.
— Винаги ли мислиш толкова объркано? Винаги ли минаваш десет планини, преди да стигнеш там, където искаш?
— Вероятно това е американски начин на мислене, който забулва вашата нелогичност. Не можете да отречете факта, че съм ваша пленница и аз настоявам да ме освободите — каза тя със самоуверен глас, кръстоса ръце пред гърди и впери поглед встрани с вирната брадичка.
Връхлетя го чувство на печал при мисълта, че щеше да пусне на свобода това малко зверче с големите му, блестящи очи и никога повече нямаше да го види.
— Ще заминеш с мен за Америка — каза той с решителен глас, като прокара длан по голото й рамо.
— Не ме докосвай — сряза го тя високомерно.
— Може би сме на различно мнение за логиката, но има област, в която изглежда сме твърде единодушни.
Рийган сериозно се мъчеше да се отскубне от въздействието на този мъж, ала беше невъзможно да отрече чувството, което изпитва, когато я погали нежно с длан по тила.
— Уморена си, нали, скъпа? — прошепна Травис, докато усилваше натиска на пръстите си. — Мускулите ти са сковани.