После чу глас, който беше по-силен от бушуващото море:
— Казах ви, качете се на мачтата!
Това беше гласът на капитана и когато Рийган изтри с опакото на ръката водата от очите си, тя забеляза, че моряците отстъпиха на крачка от него. Мина известно време преди да проумее, че капитанът е дал на някого от тях заповедта да се покатери по вантите до повреденото място на мачтата, и й идваше да му каже какво мисли за заповедта му. Ала естествено не биваше да го прави, защото Травис ще разбере, че не е останала долу в каютата си.
Погледна към него и в този миг би предпочела да я повлече някоя вълна, защото Травис я беше забелязал и вървеше към мястото, където се бе вкопчила. По свирепия му поглед, който надминаваше дори яростта на бурята, можеше да се досети какво мисли за държането й, и без да умува, Рийган взе да отстъпва към вратата под задната корабна палуба.
Не беше изминала и две крачки, когато усети силните му ръце върху раменете си. Той не каза нито дума, това не беше и нужно. Всичко беше ясно изписано върху лицето му. Корабът отново се наклони толкова много, че почти заплашваше да се обърне, Травис се хвърли върху нея, притисна я с туловището си към дъските и с усилие я удържа там. Когато корабът отново се изправи бавно, той изръмжа в ухото й:
— За това би трябвало сега да те напляскам!
Преди да успее да каже каквото и да било, вниманието й привлече гръмкия вик на капитана:
— Няма ли нито един мъж сред вас?
Докато Травис държеше здраво Рийган за китките на ръцете, тя изведнъж забеляза Дейвид до перилото на борда и тутакси се досети, че е вървял по петите й до палубата. Дори на тази оскъдна светлина сред бушуващата водна пяна ясно се виждаха сините отоци по лицето му, които се дължаха на юмручния удар на Травис. Погледите им се срещнаха и Рийган изпита парливо чувство за вина, защото по очите му отгатна, че е разбрал, че само са го използвали и смятали за глупак.
Една вълна се изля върху палубата и ги раздели. Когато водата се оттече тя видя, че Дейвид се беше придвижил на няколко метра, но вече не гледаше в нейната посока. Вървеше толкова изправен, колкото беше възможно при тези обстоятелства, вперил поглед в капитана.
Когато беше стигнал дотам, че се намираше приблизително на височината на Травис на палубата, той се спря като закован и се провикна:
— Има един мъж, капитане! Аз ще се кача за вас на мачтата!
— Не! — извика Рийган и дръпна силно Травис за ръката. — Задръж го!
Дейвид се държеше здраво за перилото на борда в подножието на главната мачта. Извърна лицето си към Травис, двамата размениха поглед и Травис, който изглежда разбра немия апел на Дейвид, кимна късо. Хвана здраво ръцете на Рийган, за да не се намеси.
Рийган искаше да се отскубне от него. Искаше да задържи Дейвид, защото знаеше, че начинанието му е самоубийство, което щеше да тежи на съвестта й. Когато разбра, че няма да удържи или придума Дейвид, тя се сви боязливо като екипажа. Травис се заклещи с хълбоци и крака между перилото на борда и едно оръдие, притискайки Рийган с две ръце към гърдите си. Нито за миг не сваляше очи от Дейвид.
Капитанът изглежда се зарадва, че най-сетне се беше намерил някой да изпълни заповедта му. Даваше на Дейвид с висок глас инструкции, докато завързваше въже около хълбоците му. От жестовете и откъслечните думи, които долавяше, тя разбра, че Дейвид щеше да се качи до първата счупена рея, после щеше да пропълзи по тясната заоблена греда и отново да завърже с въжето прекършения край на реята.
Рийган можеше само да въздъхне. Нямаше думи за недоумението, че екипажът пращаше на сигурна смърт един пасажер.
В паниката си понечи да скрие лице в рамото на Травис, ала той вдигна насила главата й, за да види Дейвид, който стоеше широко разкрачил нозе в подножието на мачтата и изглежда чакаше да го погледне в очите още веднъж за сбогом.
Рийган вдигна двете си ръце към него, безпомощно ги отпусна отново, после изправи снага, облегната с гръб о гърдите на Травис, и впери очи в Дейвид, който заизкачва вантите със свирепа решителност.
Неумението му се забеляза веднага, защото краката му изскачаха от вантите и толкова често не улучваше дупките във въжената стълба, че сегиз-тогиз увисваше с една ръка за нея. Вятърът го брулеше безмилостно, опъваше ръцете му и отнасяше корабните въжета изпод краката му.
Рийган притисна длан към устните си и заби зъби в тях, следейки катеренето на Дейвид.
Бавно и мъчително, като правеше стъпка след стъпка, Дейвид най-сетне стигна до счупената рея. Висеше с двете си ръце на нея, изглежда почиваше или изчакваше следващата отвесна вълна да отмине кораба. Когато водата се оттече в морето и хората по палубата видяха, че той все още виси там горе на реята, всички въздъхнаха с облекчение.