Болка прониза сърцето на Рийган: Травис искаше да осигури на младежа по-безопасно спускане, като закрепи за вантите въжето, което го свързваше с Дейвид! В случай че следващата вълна изтръгнеше Травис от вантите, само той щеше да полети с главата надолу към борда.
Тя веднага осъзна смисъла на тази маневра, защото Травис хвърли поглед към морето и като че ли забеляза там нещо, което остана скрито за хората долу на палубата. Рийган облещи очи, когато Травис усука около мускулестата си подмишница въжето, на което висеше Дейвид, с другата ръка се хвана за вантите, вдигна крак и с пета ритна главата на Дейвид, която се намираше под ботушите му. Дейвид, съвсем неопитен в катеренето по въже, тутакси загуби опората си във вантите, нададе вик, няколко секунди падаше като камък, преди да се изпъне въжето, което беше завързано за кръста му. Висеше като махало от подмишницата на Травис и за възела в плетената стълба.
Дейвид изкрещя още няколко пъти, а Травис продължи да отпуска въжето, докато матросите, които протягаха ръце в подножието на мачтата, го хванаха и бързо смъкнаха на палубата.
Рийган наблюдаваше всичко това някак разсеяно, защото с разтуптяно сърце следеше Травис, който отново гледаше към морето. Той бързо придърпа въжето, на което бе висял Дейвид, посегна с две ръце към вантите и прикри главата си, сякаш да я предпази от опасност.
Изведнъж тя връхлетя, вълната, която надвишаваше всички досегашни отвесни вълни с десетки метри. Точно в мига, когато Рийган пусна оръдието и се затича към мачтата, сякаш можеше да помогне на Травис в бедственото му положение там горе.
Остана без опора. Затъркаля се по дъските на палубата и се удари в перилото на борда до главната мачта така, че едва не загуби съзнание. Не я беше грижа за силната болка в гърба, вслушваше се само в трещенето и пукота над придошлата вода.
Въпреки всичко Рийган се помъчи да се добере до перилото на борда. Викът на един матрос, после, различимо само като контури, тялото на един мъж, което прелетя над главата и пльосна във водата до перилото на борда, не отмениха решението й. Едва си поемаше дъх в бушуващата стихия, не търсеше с очи нищо друго, освен мястото на мачтата, където Травис се беше вкопчил във вантите.
Ако не беше напрягала толкова много очите си, никога нямаше да открие призрачната фигура на Травис в мига, когато ръцете му се отделиха от такелажа и той взе да пада от мачтата. Кракът му се беше оплел във вантите и това навярно му спаси живота, докато той със сетни сили посягаше към едно въже, за да се завърже за вантите.
Корабът се мяташе като орехова черупка във водовъртежа на могъщата отвесна вълна. Рийган се държеше за перилото и се молеше на бога Травис да не загуби сили. Явно нещо не беше наред с него и той трябваше да се бори не само с урагана и вълните.
Като се държеше с едната ръка за перилото, с другата тя улови едно въже от дръжката на кормилото, дебело колкото ръката й, и тръгна с него към главната мачта.
Врявата на мъжете, бушуването на стихията заглушаваха всички останали шумове. Не можеше да вика за помощ, можеше да гледа само нагоре към Травис, който отчаяно се мъчеше да слезе на палубата. Вкопчена във въжето, Рийган се изкатери неумело по вантите, докато стигна до мястото, където се бе оплел кракът на Травис. Като не знаеше как другояче да му помогне, тя омота дебелото въже около глезена му и вантите. Омота го толкова пъти и толкова здраво около плетената стълба, колкото й позволяваха силите, преди следващата отвесна вълна да връхлети върху палубата. Другия край на въжето уви около снагата си и се вкопчи отчаяно във вантите. Не беше подготвена за страшния удар, който не смекчиха и пристройките по палубата. След тази отвесна вълна вече нямаше смелост да мръдне от мястото си. Не отваряше очи от страх, че усилията й са отишли на вятъра. Беше направила всичко, което можеше, за да спаси Травис.
Изглежда дълго се бе люшкала между палубата и небето полувисяща, полуседяща, докато чу под себе си силни викове. Продължаваше да не отваря очи. Страхът тежеше като олово върху клепачите й.
— Травис! — викаха отблизо и — мисис Станфорд! — от по-голямо разстояние. Това трябваше да е гласът на капитана.
В този миг се престраши и отвори очи, но и сега не надви себе си да погледне наляво, където Травис беше омотан във вантите.
Така и не разбраха кой пръв избухна в смях. Може би нямаше нищо смешно, ала облекчението на матросите, че най-сетне са излезли от бурята, след като последните отвесни вълни едва не обърнаха кораба, беше толкова голямо, че гледката с двамата им се стори безкрайно забавна.