Тези истории и фантазията й й даваха обилен материал за размисъл и месецът беше минал като на шега, та чак до заболяването си беше гледала безгрижно на пътуването. Сега вече не проумяваше дали тайната й скръб беше виновна за гаденето, или гаденето за скръбта й. Знаеше само, че за една нощ много се разболя, отпадна, напрегнато гледаше тавана на каютата, докато стомахът й се обръщаше.
Откакто се разболя, Травис се държеше неузнаваемо — седеше неотлъчно до леглото й, изчакваше, докато й прилошее отново, държеше главата й над нощното гърне, изтриваше й устата и се грижеше никой да не я безпокои. Беше престанал да работи на палубата и дори за минути не я оставяше сама.
Рийган допускаше, че това внимание не беше нищо друго, освен начин да се сбогува с нея. Прелестните дрехи и неговите грижи през последните дни на пътуването бяха богатото възнаграждение за удоволствието, което му беше доставила при плаването до Америка. Сега можеше да се отърве от нея, да се върне при семейството си и при своите приятели и да затвори тази страница от живота си. Нямаше повече да го притеснява безполезното й съществуване или да търпи флиртуването й с други мъже.
В този миг сълзите й отново потекоха. Защо не я беше оставил в Англия, където поне познаваше обичаите и приетите форми на общуване между хората? Защо я принуди да замине с него в една чужда страна, за да я зареже там като ненужна вещ?
Реши да му каже всичко това много ясно в лицето, но всеки път, когато той влизаше в каютата, стомахът я присвиваше и гневът й се изпаряваше.
— Току-що забелязаха суша — каза Травис, взе я в прегръдките си и опря главата й до широките си топли гърди. — Утре по това време ще бъдем вече на кея във Вирджиния Харбър.
— Много хубаво — прошепна тя — в такъв случай и морската болест ще изчезне.
Последното изглежда развесели Травис, притисна я до себе си и я погали по косите.
— Струва ми се, че морската ти болест ще мине по-бързо, отколкото ти смяташ.
Следващите часове бяха запълнени с трескава дейност. Сара прибра последните ушити дрехи от новия й гардероб в куфара, а Травис се разплати с нея и с останалите жени, които й помагаха при шиенето. Имаше сълзи, когато Сара и Рийган се сбогуваха помежду си. Сара се канеше да се прехвърли на друг кораб и да продължи на север за Ню Йорк, където живееше семейството й. Всички жени, чиито глави Рийган беше държала над нощните гърнета, се бяха събрали скришом, за да й изплетат бебешка завивка с модела „Розата на Шарън“, която й подариха на сбогуване.
— Решихме, че нещо такова може скоро да ви потрябва — обясни една от жените и хвърли многозначителен поглед към Травис.
През нощта тя лежа будна в обятията на Травис и дълго го разглежда на лунната светлина. Колко много й се искаше да не е така привързана към него. Защо не можеше отново да го мрази както в началото на запознанството им или поне да го смята за достоен за презрение. Сега изглежда изпитваше само безгранична самота при мисълта, че с него щеше да загуби всичко — един голям, толкова властен мъж, на когото изглежда принадлежеше изцяло. И отгоре на всичко тези жени, които я възприемаха като приятелка, а не като безполезно същество.
На следващото утро тя се усмихваше пресилено, стоеше на задната корабна палуба и махаше с ръка на приятелките си, които до една бързаха да слязат от кораба, било защото се радваха на тази нова страна, било защото ги очакваха близките им.
Травис я беше оставил сама на палубата, защото се беше нагърбил с няколко матроса с разтоварването на стоките. Когато се събуди тази сутрин — този път тя беше спала много дълго — корабът вече беше хвърлил котва на кея и някои от пасажерите вече бяха слезли на сушата. Като я целуна бегло по бузата, Травис й съобщи, че ще бъде зает до следобеда. Бурята беше отвела кораба до Америка много по-бързо, отколкото се очакваше и затова на кея нямало никой, който да посрещне тях двамата.
Тях двамата, удиви се Рийган. Наблюдаваше как Травис дава указания на матросите къде да оставят дузината сандъци.
— Мисис Станфорд?
Рийган се обърна при колебливия тон на този глас и видя, че пред нея стои Дейвид Уейнрайт. Изглеждаше по-дребничък, отколкото се беше съхранил в спомените й, а очите му гледаха някак настрани.
— Бих искал да пожелая всичко хубаво на вас и на вашия съпруг — каза той тихо.
— Това е много мило от ваша страна — отговори тя. Лицето му отразяваше всичките страхове, които тя самата изпитваше, макар и да се надяваше, че на нея не й личат толкова ясно. — Надявам се, че Америка ще ни хареса повече, отколкото ние двамата първоначално вярвахме.