Той не улови жеста й да продължи разговора. Смущението му беше прекалено голямо, за да го забележи.
— Предайте на вашия съпруг… — започна той, но не беше в състояние да довърши мисълта си. Вместо това посегна към ръката й, целуна я пламенно, погледна я за миг в очите, промълви едва чуто: — Сбогом — и после се затича по трапа.
Сърдечното сбогуване на Дейвид стопли сърцето й. Наведе се над перилото на борда и забеляза, че Травис гледа нагоре към нея с навъсено чело. Вдигна ръка и му махна развеселена. За пръв път хранеше надежда, че може би ще се оправи сама в тази страна. В края на краищата беше успяла да намери приятели на този кораб. Може би…
Травис не й даде време да се наслади на надеждите си. Само след няколко секунди беше вече до нея и й каза, че трябва да побърза, да хапне, да облече някоя топла дреха, да опакова до края куфарите… Както досега, той явно искаше да се разпорежда с живота й.
Навярно не може да дочака да се отърве от мен, помисли си тя отчаяно, докато изпълняваше нарежданията му с една подозрителност, която изглеждаше за Травис нетърпима.
— Или ще се приготвиш за две минути, или ще те изнеса заедно с куфарите от каютата — предупреди я той. — Поръчал съм пътна кола и тя вече ни чака. Отгоре на всичко бих искал да стигна до целта още преди залез слънце.
Любопитството й беше по-голямо от възмущението.
— За къде всъщност ще пътуваме? Намери ли вече работа за мен?
Метнал куфара на рамо, Травис се обърна на вратата на каютата, засмян до ушите.
— Намерих! Намерих ти работа, за която си особено подходяща. Хайде, тръгвай вече, защото конете се измориха да чакат.
Рийган събра целия си кураж, за да не забележи никой смущението й, и го последва с високо вдигната глава надолу по трапа.
Той хвърли багажа й върху най-грозната, най-занемарената пътна кола, която беше виждала през живота си.
— Моля за извинение — каза той засмян, забелязал разочарованото й лице. — Вече ти казах, че пристигнахме много по-рано. Тази вечер ще намерим подслон у един приятел, а утре сутринта ще наема една шалупа.
За Рийган всичко това някак си не се връзваше. Тя наистина знаеше, че „шалупа“ беше название за водно транспортно средство, но не проумяваше защо Травис щеше да вземе такова нещо. Той я грабна през талията и без много церемонии я сложи на полуизгнилата капра, по същия начин беше метнал и куфара на дървената седалка. После се намести до нея на капрата и с цъкане с език даде знак за тръгване на двата капнали коня.
Местността, през която пътуваха, изглеждаше опасна и по-дива от Англия. Пътят беше просто неописуем, не по-добър от трамбована пътека, осеян с дупки, от които Травис не избягваше нито една, ако съдеше по тракането на зъбите си.
Той я погледна усмихнато отстрани.
— Навярно вече разбираш защо предпочитаме транспорта по вода! Утре ще се плъзнем нежно по вълните в една малка шалупа, вместо да подскачаме над всяка трапчинка.
Тя отново нямаше ясна представа в коя посока щяха да продължат пътуването по вода, тъй като Травис явно искаше да запази в тайна и новия й работодател. Тя не биваше и да му досажда с въпросите си, след като при всяко питане си навличаше по един свиреп поглед.
Слънцето тъкмо залязваше, когато спряха пред първата сграда от началото на пътуването — миловидна, боядисана в бяло дървена къща. Ранни пролетни цветя ограждаха пътеката през малката градинка, пъстри цветчета се олюляваха под напора на лек бриз. Беше обикновена къща, ала несъмнено по-спретната, отколкото предполагаше, че ще срещне в тази страна.
Травис почука и на вратата се показа тромава, с побелели коси жена, която носеше престилка върху муселиновата си рокля.
— Травис — възкликна тя — вече се бояхме, че нещо се е случило! Човекът, когото изпрати да ни съобщи за пристигането ви, каза, че трябвало да бъдеш тук още преди няколко часа.
— Здравей, Марта — каза Травис и целуна жената по бузата. — Пътуването ни отне малко повече време, отколкото предполагах. Съдията в къщи ли е?
Марта се засмя.
— Нетърпелив си както винаги. А това е навярно младата дама, нали?
Травис сложи ръка собственически около талията на Рийган.
— Това е Рийган. Рийган, това е Марта.
Рийган преглътна гнева заради недодяланите му маниери и подаде ръка на Марта:
— Много се радвам, че се запознавам с вас, госпожо…?
— Марта стига — каза жената усмихнато. — Сега се намирате в Америка. Елате двамата с мен в салона. Съдията вече ви чака там.
По-скоро насила, отколкото доброволно, с ръката на Травис върху рамото си, Рийган пристъпи плахо в една приятна стая със светлозелени тапицирани мебели и завеси. Преди да каже каквото и да било, я представиха на съдията, внушителен, почти плешив мъж, който изглежда нямаше друго име освен „съдия“.