Едва му беше стиснала ръката, когато вече чу думите:
— Скъпи мои, събрали сме се тук пред очите на всевишния… — Объркана и като предполагаше, че е сгрешила вратата, Рийган огледа хората, които се бяха събрали около нея. Марта гледаше съдията със замечтана усмивка, той държеше пред себе си разтворена книга и четеше една венчална церемоня. Травис, който стискаше здраво ръката й, имаше удивително тържествено изражение.
На Рийган й трябваха няколко секунди, докато проумее какво се разиграваше тук. Бяха на път да я омъжат за Травис, без дори да я попитат дали е съгласна с това! Трябваше да се венчае в този момент, заобиколена от непознати хора, в тъмнозелената си пътна рокля от дебел лен, уморена и прашна от пътуването, обременена от грижи за бъдещето! Хвърли поглед към съсредоточения профил на Травис и си помисли, че този път действително беше минал всички граници! Ако трябваше вече да се омъжва, редно беше най-напред да я попитат, и после щеше да се венчае само в най-хубавата си рокля.
Забеляза, че всички впериха очи в нея. Съдията се усмихна и попита:
— Рийган, искате ли да вземете този мъж за свой съпруг? Тя погледна Травис с най-миловидния си, най-томителен поглед и после каза с тържествен шепот:
— Не.
Минаха няколко секунди, докато някой реагира. Марта се разхихика, което изглежда означаваше, че добре познава самонадеяното поведение на Травис. Съдията заби припряно нос в отворената си книга. Травис почервеня като рак, грабна Рийган за мишницата и я поведе — по-скоро я помъкна — обратно в коридора.
Затръшна вратата на салона зад себе си, приближи лицето си плътно до нейното и каза троснато:
— Какво, по дяволите, означава това безобразие?
Рийган отстъпи неволно крачка от него, после възвърна смелостта си. Той не беше прав. Правото беше на нейна страна.
— Попита ли ме поне веднъж дали искам да се омъжа за теб? Попита ли ме дали искам да отида с теб в Америка? Не! Такова нещо въобще не ти е минавало през главата. Дойде ми направо до гуша от това, че просто решаваш вместо мен.
— Решавам вместо теб! — повтори той разгневен. — Вече няма какво да решаваме. Съдбата реши вместо нас.
Когато го погледна удивено, той й се сопна:
— Най-добре би било да те разтърсвам дотогава, докато се опомниш. Но се страхувам, че това ще се отрази зле на бебето.
— На бебето ли? — прошепна тя недоумяващо. Травис впери поглед в тавана, сякаш трябваше да помоли всевишния за още търпение.
— Преструваш ли се или действително си толкова наивна, че не знаеш докъде води това, което правихме в леглото? — Когато го погледна слисано, той продължи с по-спокоен тон: — Наистина ли си вярвала, че заболяването ти на кораба през последните дни се дължеше на морската болест? Вярваше ли в това?
Тя все още го гледаше като втрещена, той я погали по бузите и каза тихо:
— Носиш мое дете под сърцето си, скъпа. Неделима част от принципите на живота ми е, че се женя за майката на моите деца.
Рийган беше прекалено зашеметена, за да мисли трезво.
— Но аз трябваше да си намеря някъде работа — прошепна тя. — И за мен е невъзможно да се венчая в тази рокля. Дори нямам цветя и… и… ах, Травис! Ще имам бебе!
Травис я взе в обятията си и я притисна силно към гърдите си.
— А пък аз си мислех, че ти знаеш! Мислех си, че го държиш в тайна от мен! И аз нямаше да го знам, ако жената на моя приятел Клей един ден не повърна пред очите ми! Тя ми разказа, че безброй жени страдали от това повръщане през първите месеци на бременността си. Е, скъпа моя, — завърши той, като приповдигна брадичката й — искаш ли да се омъжиш за мен?
Докато още се двоумеше, той продължи с обясненията си:
— Ако зависи от мен, можеш да работиш в моя дом, каквото и колкото искаш. — Той се усмихна. — Можеш значи да робуваш на потребността си сама да си изкарваш прехраната в живота. А що се отнася до твоите рокли, то ти ми харесваш най-много, когато си без тях. Значи е достатъчно добра всяка рокля, която носиш. Отгоре на всичко при бракосъчетанието наистина присъстват само Марта и съдията. Що се отнася до цветята, бих могъл на бърза ръка да ти накъсам няколко от градината на Марта.
— Не — прошепна тя и преглътна сълзите си. Онова, което казваше, беше действително толкова логично: естествено тя щеше да роди детето и естествено щеше да се омъжи за него, защото действително не й оставаше нищо друго. Никога нямаше да изтръгне от Травис нещо, което тя притежава, ако той си наумеше, че е негово. Що се отнасяше до облеклото й — нима наистина беше толкова важно? Понеже нямаше да бъде брак по любов, можеше да се откаже и от една хубава рокля.