Стенеща от гняв и разочарование, тя заудря с юмруци по възглавницата. Когато гневът й малко се уталожи, продължи да плаче безмълвно и да се пита отчаяно дали все пак не е достойна за обич.
Дъждът навън премина в шумно, постоянно барабанене, часовете се занизаха безкрай и тя, зашеметена от своята горест и това монотонно шумолене, потъна в дълбок сън. Когато по стълбището отекнаха тежки стъпки, не ги чу, и едва силното чукане по вратата успя да я върне отново към действителността.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Отвори тази проклета врата! — изръмжа един глас, който можеше да бъде само гласът на Травис. Явно му беше безразлично колко хора щеше да вдигне от сън в странноприемницата.
С глава, натежала като воденичен камък, Рийган седна в леглото и се вторачи с подути очи във вратата, която заплашваше да се строполи под ударите на Травис.
— Рийган! — извика силно гласът отвън и тя скочи като ужилена към вратата. Завъртя топката и каза учудена:
— Заключено е!
— Ключът лежи на леглото — долетя саркастично от външната страна.
Вратата беше отворена едва наполовина, когато Травис връхлетя в стаята, но Рийган едва го забелязваше сред изобилието цветя, в които беше потънал. Никога през живота си не бе виждала такова разнообразие. Като любител градинар тя разпозна някои от тях: лалетата, нарцисите, гладиолите, теменужките, люляка в три цвята, дивия мак, лаврови листа и красивите, напълно разцъфнали рози. Само че в цветята нямаше никакъв порядък — Травис ги влачеше след себе си или притискаше към гърдите си, някои бяха завързани в букети, други свободни и прекършени, трети изцапани с кал, четвърти обрулени от вятъра и дъжда. Преди още Травис да спре в стаята, от него заваляха като пъстър дъжд цветчета.
Направи една-две крачки и разсипа още повече цветя, стъпка ги с ботушите си, сетне хвърли всичко това върху леглото и Рийган го видя в цял ръст — със зачервено лице, изцапан с кал от главата до петите.
— Проклети цветя! — изруга той, после свали китка теменужки от яката на ризата си и я хвърли при останалите цветя на леглото. — Никога не бих повярвал, че човек може да намрази цветята, но изглежда днес си извлякох поука!
Той свали шапката, а от периферията й се изля вода на пода. Озлоблението му като че ли беше толкова голямо, че дори не беше погледнал Рийган и не забелязваше блестящата й копринена рокля и лъчите на изгряващото слънце, които нежно очертаваха тялото й под прозрачната тъкан.
Той се строполи с пъшкане на един стол и започна да събува ботушите си, хвърляйки към тавана една трънлива роза от седалището си.
— Всъщност бях решил да отида малко нагоре на север — обясни той, докато изливаше водата от левия си ботуш. — Там, на пет мили разстояние оттук, живее един мой приятел, който притежава парник. Естествено, моята невеста трябваше да получи цветя и затова си помислих, че мога да й ги доставя оттам.
Той все още не я поглеждаше и започна да съблича мръсния си прогизнал жакет. От вътрешностите му на пода се изсипаха безчет смачкани цветя.
Травис ги остави на земята с пренебрежение и продължи разказа си:
— Вече бях преполовил пътя дотам, когато заръмя. Малко дъждец не можеше да ме спре и когато стигнах до къщата на моя приятел, той и жена му скочиха от леглото и решиха сами да накъсат цветята. Боя се, че не оставиха нито един цъфнал бодил в градината и в парника си.
По-нататък Травис свали ризата си, която лепнеше към тялото му като втора кожа, още повече цветя заваляха върху внушителната вече купчина, която заобикаляше като планина голите му нозе.
— Трудностите възникнаха по обратния път. Проклетият кон загуби една подкова и ми се наложи да вървя дълго време до животното в калта, която тук във Вирджиния наричат път. Нямаше как да заобиколя, за да сложа нова подкова на добичето, защото щях да пропусна собствената си сватбена нощ.
Рийган го слушаше захласнато и всяка дума, казана от него, действаше като чудодеен мехлем върху раненото й сърце.
— После връхлетя бурята и един гръм, при който звярът се подплаши и ме хвърли в канавката. Ако на тази кранта й е съдено да живее още два дни, то това положително няма да е защото аз й го желая. — Той се закашля заплашително. — Щях да пусна на драго сърце звяра да се пръждосва, ала тези проклети цветя бяха завързани за седлото. Затова цели два часа търсих коня в бурята. И когато най-сетне го намерих, седлото го нямаше.
Разгневен, Травис свали панталона си.