Изтри си ръцете о престилката и пристъпи към нея.
— Много съжалявам, че ви оставих сама с мъжете, но исках да предложа на гостите си нещо добро за вечеря.
— Винаги ли е такава лудница тук? — попита Рийган с нескрит ужас.
— Ами да — почти винаги. — Трябва да се грижим за страшно много хора. — Никол развърза престилката си и я окачи на една кука. — Трябва да донеса още зеленчуци от градината. Какво ще кажете за една малка разходка преди вечерята? Имам предвид, ако не сте уморена?
— Ах, аз спах през по-голямата част от пътуването дотук — отговори Рийган с усмивка. — И ако не ви затруднява, аз на драго сърце бих разгледала тази… тази плантация.
Дори в най-дръзките си мечти, както си призна по-късно, тя не беше очаквала това, което успя да види. Едно конярче запрегна двуколка с хрисим кон за тях и после Никол обиколи с нея цялата плантация и й показа всички допълнителни постройки. Предположението на Рийган се потвърди: една плантация беше донякъде цяло село, в което се произвеждаше, отглеждаше или развъждаше почти всичко, от което човек се нуждаеше в живота.
Никол я придружи до курниците, до мандрата, до гълъбарниците, до тъкачницата, до оборите, до дъбилнята, до дърводелната, до пивоварната и й обясни, че освен складовите помещения, към кухнята принадлежат още и помещенията за опушване на шунка и пералните. Показа й обхващащата безброй уврати орна земя, на която се отглеждаха лен, памук, пшеница и тютюн. Тя посочи с ръка към една воденица от другата страна на реката, където се мелеше житото на плантацията. И се отправи с Рийган към ливадите, които бяха отделени с огради от нивите, на които пасяха кравите, овцете и конете на плантацията.
— И всичко това стопанисвате сама? — смая се Рийган.
— Клей ми помага малко — отговори Никол през смях. — Но вие естествено сте права. Има много работа. Рядко напускаме границите на нашата плантация. Това не е и нужно, защото тук в нашата плантация имаме всичко, което ни трябва.
— Вие сте много щастлива, нали? — попита Рийган тихо.
— Сега съм щастлива — отговори Никол сериозно — но не винаги е било така. — При тези думи Никол обърна очи към воденицата на отсрещния бряг. — Клей и Травис са приятели от детинство. Много се надявам, че и ние ще станем приятелки.
— Никога не съм имала приятелка — призна си Рийган и погледна скришом жената до себе си.
Никол беше миловидна колкото и самата тя. Двете обаче не знаеха каква удивителна двойка представляваха — чернокосата Никол до тъмнокафявите къдри на Рийган, на които слънцето придаваше червено-златист отблясък.
— И аз не съм имала приятелка — изповяда й се Никол. — Във всеки случай, не съм имала истинска приятелка, с която да говоря открито или да й се доверя. — С изящна усмивка тя дръпна юздите, конят потегли отново. — Когато имаме малко повече време, ще ви разкажа как се запознах с моя мъж.
Ах, помисли си Рийган и се изчерви, това няма да мога никога, никога да й доверя. Дори само затова, защото никога няма да повярва в историята как се запознах с Травис.
— Огладнях — каза Никол до нея. — Вие положително също сте гладна. И двете ми малки деца сигурно са почти умрели от глад. — Рийган се засмя.
— Което със сигурност важи и за Травис, както го познавам.
— Нима е толкова млада, колкото изглежда? — попита Клей. — Държеше на ръце сина си, стоеше до прозореца и забеляза, че двете жени се връщат с двуколката.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че дори не зная на колко е години? Това е въпрос, който не смея да й задам. Ще се радвам, ако е вече на шестнадесет години.
— Що за глупости бръщолевиш? Не попита ли родителите й на колко е години, когато се запозна с нея?
Травис не каза нищо. Нямаше намерение да се изповядва на Клей. Да, ако беше жив по-големият му брат Джеймс, на него сигурно щеше да признае на четири очи, че беше отвлякъл жена си.
Клей изглежда проявяваше разбиране към сдържаността на Травис. В края на краищата и в неговия живот имаше неща, които не желаеше да довери на приятеля си. Към тях спадаше например продължилата с месеци кавга между него и Никол.
— Винаги ли е така мълчалива? Извинявай, нямах намерението да се меся в личните ти работи. Но вие двамата изглеждате неравна двойка.
— Ах, ти я подценяваш. Въобще тя умее да се налага — отговори Травис с намигане. — Дори аз не знам що за човек е тя в действителност. Струва ти се, че пред теб стои малко момиче, на което главата е натъпкана с романтични мечти, а в следващия миг те е… тя е… — Той млъкна, надвит от спомена за ранните утринни часове на сватбената си нощ. — Каквато и да е, аз я намирам за очарователна.