Приятелката й мълчеше някак си неестествено.
— Бранди? — каза Рийган и погледна крадешком през пръстите си. Странното изражение на приятелката й я принуди отново бързо да погледне към високото въже. Травис стоеше на площадката и гледаше невъзмутимо към нея, сякаш очакваше нещо. Когато видя, че погледът й е насочен към него, той привърза нещо към стълба на площадката и още нещо към широкия черен колан над хълбоците си.
— Той ще мине още веднъж по същия път — прошепна Бранди. — Но този път ще използва поне осигурително въже.
Травис вече се бе отдалечил на няколко крачки от площадката, преди зрителите да забележат от какво всъщност се състоеше това „осигурително въже“. Една лента се размотаваше бавно там горе. „Рийган“ беше първата дума, която прочетоха върху нея, и тъй като през последните два дни бяха чели безброй пъти това изречение, всяко дете го знаеше наизуст.
— Рийган! — извикаха всички сякаш с една уста. — Искаш ли — беше следващата дума, която скандираха — да се — следваше веднага. При всяка сричка хорът ставаше по-гръмогласен и когато Травис най-сетне застана на отсрещната площадка, всички го прочетоха още веднъж от началото до края. Ако бяха репетирали със седмици, ефектът нямаше да е по-впечатляващ: — Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?
Рийган се изчерви от главата до петите, във всеки случай така усещаше кожата си.
— Какво пише там горе на лентата, мами? — попита Дженифър недоумяващо, когато зрителите наоколо започнаха да се смеят.
Рийган не обели нито дума от страх, че може да каже нещо неуместно. Избягваше стриктно да поглежда към плетената стълба, по която Травис вече се спускаше на земята, докато зрителите го приветстваха възторжено и му ръкопляскаха.
— Прибирам се в къщи — прошепна накрая Рийган. — Грижи се в това време за Дженифър. — С високо вдигната глава напусна оградената им с ленти ложа, мина пред очите на всички събрали се и после тръгна към изхода на шатрата. Хората викаха нещо след нея, ала тя не им обърна внимание и се върна пеш по дългия път към хотела си.
Извади ключовете от джоба си и отключи апартамента си. Може би вече нямаше да излезе от него, помисли си тя, или в тъмна доба щеше да се измъкне, за да не види очите на никого в Скарлет Спрингс.
За нея не беше изненада, когато откри бележка на възглавницата си. Тя беше от дебела пергаментова хартия и съдържаше върху скъпа медна пластина покана за вечеря от Травис Станфорд, за днес вечерта, в девет часа. В добавен на ръка послепис й съобщаваше, че иска да я вземе от жилището й в осем часа и четиридесет и пет минути.
Чувстваше се съвършено разбита и все пак знаеше, че беше невъзможно да отклони поканата му. Ако откажеше да вечеря с него, по всяка вероятност щеше да прати слона да строши вратата й. Или може би щеше дори да влезе, яздейки слона в хотела. Междувременно беше станала изобретателна колкото Травис, що се отнася до възможностите на едно ухажване.
Никой не й досаждаше чак до вечерта и тя благодари на всевишния, който се беше погрижил да остане необезпокоявана поне известно време. Вече беше вдигнала достатъчно шум около себе си в този град.
Точно в осем часа и четиридесет и пет минути на вратата се почука и когато я отвори, видя пред нея да стои Травис в елегантен тъмнозелен жакет и светлозелени панталони. Той се усмихна, забелязвайки, че тя беше облякла прелестната си с цвят на кайсия копринена рокля.
— Изглеждаш по-хубава от всякога — каза той и й подаде ръката си.
Щом като я докосна с ръце, тя му прости всичко. Можеше да се проклина за това, но гневът й, желанието й да го застреля на място, натрупаната злоба — всичко сякаш се изпари.
Олюляваща се, тя се облегна за миг на него. В този миг той я хвана за брадичката и погледна в очите й. Като не откъсваше поглед от нея, той се наведе и я целуна нежно по устата.
— Толкова ми липсваше — прошепна той, преди да я отведе до един превъзходен файтон, който ги чакаше пред страничния вход на хотела.
— Ах, Травис — беше всичко, което успя да изстиска от себе си, когато я сложи на капрата до себе си и с цъкане даде знак на конете да потеглят.
Беше топла пълнолунна нощ, тиха и изпълнена с аромат на цветя. Чувстваше се така, сякаш Травис беше поръчал тази нощ за нея. След събитията през последните дни допускаше, че е способен едва ли не на всичко и все пак се оказа неподготвена за онова, което я очакваше в края на пътуването.
Върху тревата до реката беше постлана тъмносиня завивка с втъкани златни нишки и върху нея лежаха безброй възглавници от същия материал. Кристални чаши, скъпоценен порцелан и апетитно ухаещи ястия бяха вече сложени и около тях горяха свещи, чиято светлина се разсейваше в червеникав екран от млечно стъкло. Беше една божествена, почти недействителна сцена.