— Имаш двадесет и четири часа време да си опаковаш нещата. После тръгваме на път. Нашата втора венчавка ще се извърши в дома ми.
С рязко извъртане тя се изскубна от хватката му и отстъпи крачка назад.
— Ами Марго? Ще бъде ли и тя поканена на сватбата? Или дори предпочиташ да прекараш с нея нашата сватбена нощ?
— Може да ми правиш толкова много сцени на ревност, колкото ти душа иска — но не тук и не сега! Дойде ми до гуша да ходя по въжета в цирка и да търся тези проклети рози, които явно ти трябват. Повече няма да търпя това. Дори да се наложи да те окова за леглото, за да свикнеш с мисълта, че ти и моята дъщеря в бъдеще ще живеете в моя дом!
Той продължи с малко по-мек тон:
— Рийган, направих всичко, което ми беше по силите, за да ти докажа, че ме обичаш. Нима още не си го разбрала?
— Аз ли? — сопна се тя. — Че те обичам? В това никога не съм се съмнявала. Ти си човекът, който никога не беше сигурен в чувствата си. Ти никога не си ме обичал! При първия път ти трябваше да се ожениш за мен. Ти трябваше… — Тя спря и погледна слисано Травис.
Той се повлече към стената, докато ръцете му се отпуснаха безпомощно. С пепеляв цвят на лицето той опипваше като слепец наоколо, за да намери някъде опора. Изглеждаше за броени секунди състарен с десетина години, когато се отпусна в едно кресло.
— Аз ли трябваше да се оженя за теб? — попита той със сподавен, дрезгав глас. — Аз ли не бях никога сигурен в чувствата си? Аз ли никога не съм те обичал?
За миг скри лице в шепите си и когато отново погледна към нея, очите му бяха зачервени.
— Обичах те от първия миг — каза той тихо. — Затова толкова се безпокоях какво би могло да ти се случи. Ти беше толкова млада и толкова изплашена и аз толкова се страхувах, че ще те загубя.
Гласът му малко поукрепна.
— Защо иначе щях да залагам на карта живота си в бурята на кораба, за да спасявам този нехранимайко Уейнрайт, когото ти изглежда толкова харесваше? Знаеш ли всъщност колко ми се искаше да го хвърля зад борда? Но не го направих, защото го харесваше. А ти твърдиш, че никога не съм те обичал.
Той се изправи на крака, а в гласа му се доловиха заплашителни нотки.
— И знай, че не си първата, която ражда дете от мен. Значи въобще не трябваше да се женя за теб.
— Но ти твърдеше, че винаги ще се ожениш за майката на децата ти. Аз си помислих… — Гласът на Рийган се задави в сълзи.
Той размаха ръце във въздуха.
— Ти беше така уплашена и разгневена, че дори не знаеше, че ще раждаш дете. Какво можех да ти кажа в този миг? Че в къщи имам извънбрачно дете и майка му се опитваше да ме осъди, защото не исках да се оженя?
— Ти… ти би могъл да ми кажеш поне, че ме обичаш.
Едва сега той се успокои.
— Заклех се пред свидетели, че ще те обичам до края на живота си. Какво можех още да кажа?
Тя погледна надолу към ръцете си.
— Никога не си ме питал дали искам да се омъжа за теб. Не си ме питал лично.
— Аз ли не съм те питал никога дали искаш да се омъжиш за мен? — разсърди се Травис. — Боже милостиви, Рийган, какво искаш още от мен? Превърнах се в глупак пред цялата държава, а пък ти твърдиш…
Той прекъсна мисълта си, падна на колене пред нея и скръсти ръце.
— Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен? Моля те! Обичам те повече от собствения си живот. Моля те, омъжи се за мен.
Тя сложи ръце върху раменете му и го погледна в очите.
— Какво ще стане с Марго? — прошепна тя.
Травис изскърца със зъби и отговори:
— Можех да се оженя за нея още преди години, ала никога не го исках.
— Защо не си ми казал това?
— Защо не си разбрала това, без да се налага тепърва да ти го казвам? — отвърна той. — Аз те обичам — прошепна той. — Ще се омъжиш ли за мен?
— Да! — извика тя и уви ръце около врата му. — Искам да бъдеш мой мъж завинаги!
Двамата бяха забравили за всичко около себе си и бяха доста стъписани, когато чуха бурни аплодисменти! Рийган зарови лицето си във врата на Травис.
— Много ли са хората вън в коридора? — попита тя боязливо.
— Боя се, че да — отвърна той. — Вероятно са чули шума, когато залости вратата под носа ми.
Тя не си даде труда да го поправи, че тъкмо кракът му трябва да е бил онова, което е събудило любопитството на хората, когато ритна вратата — не резето, което тя премести.
— Ще ме отнесеш ли оттук? — прошепна тя. — Струва ми се, че не бих могла да им се мярна пред очите.
Триумфиращ, взел на ръцете си Рийган, Травис се изправи и тръгна към вратата. Гражданите и дори гостите на хотела, от които някои удължиха престоя си, когато беше връчена първата роза в заведението, вземаха толкова дейно участие в това ухажване, че бяха изтичали на мястото на събитието още при първото връхлитане към вратата.