Хайгер заизтупва бомбето си.
— Ще ми каже ли някой какво, по дяволите, стана? — Фриц подходи предпазливо към окаменелия от изненада и изненадан от окаменяването си Готке Михел.
Пипна го с благоговение.
Почука с кокалчето на присвития си показалец по гърдите му.
— Наистина е грозен като рошав гаргойл! — констатира непредубедено Фриц след малко. Кърваво ручейче се стичаше от рамото му и образуваше долу вадичка, в която той бе стъпил с тока на обувката си.
Хайгер гледаше към безжизнения Кьопке. Докосна с пръсти слепоочието си.
— За едно мигновение наивно си въобразих — ето тук, в съзнанието си — същото, което хрумна и на Кьопке. Че е възможно да изляза жив от тая каша, ако съумея някакси да го… Но не би. Оня само мигна и мигът свърши.
Фриц запуши раната си с пръст и се усмихна — нито тъжно, нито весело.
— Ако съзнанието определяше битието, ние щяхме да бъдем богове — каза той.
Мисълта принадлежеше на загиналия Кьопке, който бе възторжен почитател на класическата философия и я бе употребявал нееднократно за свои нужди.
Фриц още не бе доизрекъл цялата фраза и зад тях се разнесе някакво скърцане, като от сцепване на гладко стъкло.
— Виж! — извърна се Хайгер.
— Мам… — започна пребледнял Фриц, което би могло да бъде както плачливото „Мамо!“, така и сакраменталното „Мамка му!“
Върху великолепието на огледалото като изпълзяла на припек стоножка бе плъзнала косматата сянка на черна светкавица, чиито краища все повече се разклоняваха.
…и после синкавата огледална повърхност се пропука.
…не се пропука.