— Най-сетне постигнахме някакъв резултат. Може би трябва да го сгащим направо в къщата, а?
— Той ще дойде на площад „Бастия“ — отвърна Хайгер.
— Ами ако…
— Ще дойде, главата си залагам! Прекалено отдавна съм по дирите му, за да сгреша.
— Аз само предлагам да…
— Предложението ти е гениално просто, но на нас ни е необходимо нещо достатъчно сложно — отряза го Хайгер.
Двама души бяха прикрепени пряко към Хайгер и бяха на негово разположение по всяко време — Фриц и Кьопке с очилцата, по прякор Кьопавия Кьопке. Двамината почти се вписваха в графата на наперения хубавеляк и учения поплювко.
От месец насам Хайгер проучваше, за кой ли път, досиетата на бандитите Годеке Михел и Клаус Щьортебекер, а сътрудниците му ровеха вече цяла седмица по негово и на висшестоящите разпореждане из картотеките, за да събират све-дения за гореспоменатите негодници. Отначало си водеха подробни записки, а с напредването на разследването бяха започнали само да конспектират. Разполагаха с преброими на пръстите на едната ръка факти, както и с цял наръч безполезни хипотези. Готке Михел бе водил разбойниците преди към тях да се присъедини Щьортебекер, след което се бе оттеглил и бе минал, така да се каже, на заден план. Преди половин година изглежда двамата главатари се бяха посдърпали помежду си в Магдебург и Готке се бе скатал някъде. Според многоаспектния психологически анализ на полицейските комисари Виймфилд и Волфрам, той очевидно изчаквал сгоден случай да се появи отново, за да възглави дружината и понастоящем този момент явно бил настъпил — със залавянето на Щьортебекер и мнозина от най-доверените му хора. Нямало съмнение, че укрит нейде, Готке потривал ръце, доволен, че е ударил часът на завръщането му.
Въпросът, който си задаваше обаче Хайгер, бе, възможно ли е Готке Михел да не е запазил дружеските си чувства към Клаус Щьортебекер, с когото го свързваше близо четвъртвековно сърдечно приятелство преди крамолата в Магдебург. Защото този Готке Михел бе изключително противоречива и повече от странна натура, неподдаваща се на класификации и формулировки. Приложена спрямо него, стандартната полицейска методика не раждаше плодове. Съществуваха данни, че в миналото, преди известното на властите начало на престъпната си кариера, той бил разпитван на два пъти и в крайна сметка не бил задържан, за което днес някои от шефовете на Хайгер горко и искрено се тюхкаха, скубеха намазаните си с брилянтин мустаки и дърпаха ушите на служителите си за сторения пропуск. Работата бе там, че Готке бе ставал неведнъж неволен свидетел на кончината на случайни люде, починали я от сърдечен удар, я от мозъчен удар, и бе давал показания във връзка със смъртните им актове. Бе присъствал на тези инфаркти и апоплексии, без да имаше даже и косвени доказателства, че е съпричастен към тях.
— Не може да арестуваш някого, загдето е видял как друг умира от сърдечна криза. Не и само за това — никак не е достатъчно! — кахъреше се старото полицейско куче Шрайе от участъка в Торн. — Пък и откъде да знаем, че именно тоя Готке Михел след време ще стане един от любимците на криминалните сводки?
За опитен детектив като Хайгер беше още по-чудно, че с подобни явления — смърт не от куршум, а ту от сърдечна атака, ту от инсулт — бяха съпроводени според медицинската експертиза и няколко от акциите на щьортебекеровите бандити. Например, буквално броени минути преди прословутия обир на централната ханзейска банка, директорът й, бог знае защо, се бе споминал от инфаркт на миокарда, вместо да изчака да му извият врата, както си е редно, а при нападението на парахода „Пъстрата крава“ капитанът бе пукнал в присъствието на Готке Михел от сърдечен разрив и се бе срутил в ботушите му с болка в душата и напълнени гащи, без някой да го е докоснал с пръст — или поне така стояха нещата съгласно последвалата аутопсия. Още по-необясним и неправдоподобен изглеждаше екзотичният начин, по който Готке се бе „покрил“ при повечето полицейски хайки за задържането му, проведени на сушата. Очевидците — участници в операциите по залавянето му и хазяйките на квартирите, в които бе отсядал под разни фалшиви имена, твърдяха в един глас и един през друг, че въпросният Готке губел човешкия си облик и се преобразявал в нещо дребно, гъвкаво и бързоподвижно като невестулка, което кукуригало, плющяло злобарски със стреличката на островърхата си опашка и щапуркало като цяло стадо прегладнели плъхове — шмугвало се току под миндери, в килери или след вертикално пълзене в отвори на капандури, водещи извън тавана, и изчезвало яко дим. На питането как точно е изглеждал Готке подир метаморфозата си, в последния етап на своето превращение, скептично настроените следователи чули от най-словоохотливата хазайка следното определение: