— Беше рошав и пъпчив като гаргойла1 на комшиите!
— Стига де! — възмутили се следователите.
При което хазайката се привела към тях и след като се поогледала подозрително наоколо, им рекла шепнешком, с треперлив гласец:
— И да знаете, носеше императорска диадема на главата си! Казвам ви го, макар да ми е ясно, че изобщо няма да ми повярвате!
— Е, това вече със сигурност ще си остане само между нас! — успокоили я длъжностните лица, прибрали си химическите моливчета и си затворили тефтерите.
Всичките тези небивалици бяха изградили митологичен ореол както около Готке Михел, така и около цялата групировка, начело на която доскоро бе стоял твърде популярният сред градските низини Клаус Щьортебекер. Запазеният материал от полицейското дознание на участъка в Торн съдържаше само една неестествена, но не и свръхестествена подробност, свързана с Готке Михел — изпиленият нокът на кутрето на лявата му ръка, което би могло да е модна причуда или знак за принадлежност към сектата на акронитите. Те обаче изпиляваха и зъби, и нокти наред, тъй че това последно допускане бе доста съмнително…
И така, Хайгер изгълта надве-натри закуската си, без да се задави, дордето две ръце за помощ изчеткваха костюма му и сетне го улесниха в преобличането. Дясната ръка, по-пухкава и с фини пръсти, изтупа прашинките пърхот от лявото му рамо с подплънка (защото бе по-ниско от другото), а лявата, по-груба и мускулеста, го потупа на изпроводяк по гърба. Преди това обаче и двете заедно му стегнаха папийонката, макар и не дотолкова, че да го удушат. На тръгване Хайгер наложи мастиленозеленото си бомбе и взе в десницата си Дървения господ — беше тежък, от желязно дърво, възлесто на места, с ухание на пресни стърготини и прочее. В интерес на истината никога не бе виждал желязно дърво, но майсторът дърводелец го бе уверил, че се наричало пароция персика на латински и било с опадливи листа, прави дълги клони и електрикова окраска. Дървения господ служеше прекрасно на Хайгер, както да се подпира, така и да наказва, когато имаше някой за наказване, естествено. Тъкмо излизаше, заслушан в звънчето на входната врата, когато лявата ръка за помощ го настигна, стиснала кънтящата телефонна слушалка.
Беше Мира, жена му, която страдаше от покупкомания. Тя имаше три поръчки, свързани с трошене на времето из близки магазини и Хайгер се закле да ги изпълни — първо първата, после втората и накрая третата, особено третата, която бе най-важна. Мира не пропусна да му заръча да си вземе и чадър с лакирана бамбукова дръжка — бяха модни, а и бе забравил предния на една приятелска вечеринка с раздумка и запивка със сланинка и така и не се бе върнал обратно да си го вземе.
— Чадър ли? — говореше Хайгер на слушалката. — Какъв чадър? Без чадър съм! Не ми трябва чадър. На който му е нужен чадър, да си купува. Друг път ще си търся чадър, не сега. Стига с тоя чадър, чадър винаги мога да си взема. Чадъри има навсякъде. На-вся-къ-де!
Той въздъхна и подаде слушалката на услужливата ръка за помощ, която се втурна да я върне на поставката й. Хайгер не одобряваше избора си на половинка в живота, затова че все го врънкаше и се кекерчеше, но нали бракът е лотария, мож’ли удари голямата печалба от първия път, пък и какво да я прави, няма да я убие, я!
Щом стъпи с лъснатия си патък на уличния паваж, Хайгер взе да си припява — тананик, тананик — следната неангажираща песньовка от неизвестен автор:
Отвън народът вече поголовно се стичаше към лобното място на Щьортебекер и четата му. Хайгер се включи в пъплещото множество, което лениво го повлече къмто площад „Бастия“. Минаха покрай любимата му бирария „Куция щърк“ и той със завист надникна в керосиновия й полуздрач. Широкият тезгях бе затрупан от халби кехлибарено пиво с шапки от бяла пяна. Вратата с релефни изображения се разтвори и от задимения ретровъздух изплуваха умърлушени Фриц и Кьопке, които се присламчиха към него. Фриц бе пристигнал преди час на дървения си автомобил с ромбоидни гуми, а Кьопке бе ходил в съседния град да прави преглед на тамошната архива и се бе върнал рано заранта с нощния бутален влак — една от онези мудни композиции, които спират по жп-прелезите през пет минути, за да се кланят на всеки по-бърз локомотив и така винаги пристигат последни.
1
Гаргойл — гротескно изкривена човешка или животинска архитектурна фигура, поставяна по ъглите на покривите и служеща за олук, с цел отдалечаване на отточните дъждовни води от сградата.