Фриц цъкаше угрижено с език.
— Да не си спукал гума? — попита го Хайгер, щом забеляза посърналата му физиономия.
— Човече, не можеш да спукаш дървена гума — погледна го с укор Фриц. — Дървоядите обаче са друго нещо. Дървоядите онождат мамата на новата кола, така да знаеш!
— Ясно. Пак са ти я таковали… пак са ти нагризали джантите. Ами ти, Кьопав?
— Ще вали, а аз май си забравих чадъра. И на предишната екзекуция валя.
Хайгер погледна нагоре. Многоногият вятър бе помъкнал космати облаци по небето и ги влачеше право в посоката на шествието.
— Ще се размине — каза колебливо Хайгер.
— Ще вали! — обзаложи се Кьопке.
— Хайде без облози — предложи Хайгер. — Ще минем някакси и без чадър!
Докато разговаряха, групичката им бе погълната от вълната на сеирджиите, която с гълчава ги изтика до скования неотдавна дъсчен подиум. В нишата на импровизираната ложа зад него съвсем скоро се намърдаха представителите на градската управа, местното юнкерство и гости от Бундесрата.
Тримата наши герои застанаха в очакване до една облечена в траурночерно бабичка, а Хайгер дори опря гръб о близкия ветроупорен фенер с конична гугла, който пръскаше жълта светлина посред бял ден за сметка на данъкоплатците.
— Най-малко се боят от смъртта онези, чийто живот има най-висока цена — изръси изведнъж Кьопке.
— ?! — заинтересува се съекипникът му Фриц.
— Мисъл на Имануел Кант, един философ, който е родом от моя град, Кьонигсберг.
— А-а — съгласи се Фриц. — Е, моят живот явно е с ниска цена.
Сетне Кьопке се зае да изрежда какво още постулират за смъртта горнопруските мъдреци Хердер, Хегел и Енгелс, особено реакционният Енгелс. Това му пристрастие понякога плашеше. Фриц обаче само кимаше, както постъпваше винаги в такива случаи, когато колегата му се увличаше да демонстрира зазубрени наизуст чужди брътвежи. Накрая му писна и го прекъсна:
— Знаеш ли какво пишело върху надгробния кръст на една парижанка? Не? Ха-ха-ха!
— Познавах един американец — намеси се Хайгер, — който бе сложил върху гроба на своята благоверна следната епитафия:
Фриц и Кьопке се разкикотиха неудържимо, за учудване на всички онези, които напираха в изблик на нездраво любопитство към черната сцена на Оная с косата.
Ето че довтаса и градоначалникът Ходоровски, настани се между двама федерални съветници. Фамилията му бе малко особена, ни горно, ни долнопрусашка, поради иностранното му потекло. Това Х в началото й бе придихание, което не всякога се изговаряше и чуваше. Често, когато събеседниците му искаха да спестят време, си му викаха направо Одоровски. Още до пристигането му кордон от кавалеристи вече беше опасал ешафода и бе отцепил района с цел да препятства справедливия гняв, който предстоеше да избликне от канелката на масовото недоволство. Освен това осъдените бяха пазени плътно и от отряд храбри войничета на честта, повикани тук между вчерашната и утрешната мундщровка на плаца.
Първо се проведе триумфална церемония по награждаването на капитан Херман Нийнкеркен, който бе пленил Щьортебекер и приближените му. Той бе назован „ликвидатор на престъпността“ и получи нов медал, който бе закачен на тъмночервения му параден мундир с ослепително бели акселбанти. Или май не бе медал, а кръст с вързана на фльонга лентичка. Бяха му приготвили и почетен венец по старинен обичай, така че той се възправи отпред като същински народен трибун, макар това да предизвика не само овации, но и освирквания.
Хайгер бе сключил рунтавите си вежди.
— Какво има? — попита го Фриц.