— Не виждаш ли, Херман обира лаврите.
— Защо не се обявиш на всеослушание и ти, в ущърб на самия себе си? — подкачи го Кьопке.
На Хайгер му се прииска да го прасне по халото с Дървения господ, но се задоволи да го сръга в ребрата. Простолюдието комай нивгаш нямаше да узнае, че заслугата за арестуването на Щьортебекер и хората му в една пивница на Северния бряг принадлежеше всъщност на идеално сработеното трио Фриц — Кьопке — Хайгер. „Ще си налягате парцалите с оглед на вашата безопасност — както им бе заявил лично Ходоровски. — Републиката не може да отдели в този момент средства, за да ви охранява. Стигат ни главоболията с атентатите срещу министър-председателя и обкръжението му. Пък и всяка хвалба сега би била в ущърб на вашите обязаности, защото би попречила на тяхното по-нататъшно изпълнение.“ На излизане от срещата с Ходоровски Фриц бе изръмжал: „Служим ние, ама на кого?“ Въпросът му, колкото патетичен, толкова и риторичен, бе останал без отговор. Поне си бяха получили премиите. „Покажи ми съдържанието на джобовете си и ще ти кажа кой си“ — бе въздъхнал Кьопке. „А сложния ми вътрешен живот не щеш ли да видиш?“ — бе се отзовал Фриц. „Защото — както обичаше да казва Хайгер, — безпаричието е система от невъзможности да направиш нещата, които искаш и които други могат да си позволят. На практика парите не са пари, а всичко онова, което би могъл да си вземеш с тях. Алчните хора разбират това по-добре от останалите.“ Така че, макар и да не бяха наясно кому служеха, то поне бяха наясно защо го вършеха. А както знаем, „защо“ е въпрос, по-сложен от всички други въпроси.
Междувременно засвириха фанфари. Дъртофелницата в черно кихна в ухото на Хайгер, след което извади омърсолен тестемел и се изсекна залпово в него, с хъс и трясък. За втори път през тоя ден той едва се въздържа да не пусне в ход Дървения господ. Вместо това си позволи само да я срита в глезена.
— Ау! — изквича бабулята. — Настъпа ме! И освен това ти и твоите приятели ми пречите да виждам.
— Мирувай! — сряза я Хайгер. — Ние работим тук. Трудим се, бабе.
— Трудите се, за да ни е зле — озъби се тя.
— Откъде-накъде?
— На челото ти пише — кофти ченге.
— Е, тук вече не позна — не се стърпя Фриц. — Той е печено ченге.
— Копои! — наежи се бабишкерът. — Въшливи джандари! Моят син… — Долетелият от пристанището вой на параходна сирена изтри по-съществената част от словоизлиянието й.
Докато траеше тоя диалог, изведоха предводителя Щьортебекер и другарите му от тайфата, виталните братя — общо двадесет и трима на брой. Разставиха ги в разтеглена неравномерно редица — изпокъсани, опушени и намусени. Сякаш бяха излезли от някоя ученическа христоматия. Един кресльо с овиквателна тръба чете дълго-дълго присъдата, а словата му биваха сподиряни от дюдюкането на хилядоглавата тълпа. Тя реагираше тъй спонтанно, като че ли едва сега научаваше за изброяваните на висок глас престъпления — обира на ханзейската банка, потопяването на „Пъстрата крава“ от лакдийлърите — екстремистката фракция на шайката на Щьортебекер, подкрепяна скришом от предходното правителство, както и другите многобройни по-незначителни деяния на утлигерите. Името на техния прословут сподвижник Готке Михел, който бе успял да се укрие, сякаш бе пропаднал вдън земя, и от половин година насам следите му се губеха, не бе споменато нито веднъж. Щом присъдата бе навита на руло, на осъдените бе дадено право на последно желание. Първите четирима от тях се възползваха от предоставената им възможност, за да теглят по една майна на управляващите нашата татковина, република Горна Прусия, и изказванията им бяха оригинални от начало до край. Сетне палачът отряза до лактите ръцете на четиримата и ги метна сръчно в кошчето.
— Ето ти още няколко чифта ръце за помощ! — обади се Хайгер. — Сега ще ги занесат в гьотингенския институт за изследване.
Състрадателното циврене и подсмърчане на траурно черното бабе до него го подлудяваше.
— Шат! Шат! Шат! — работеше съвестно палачът. Той отсече четирите глави, размаха ги за пълен кеф на множеството, както Персей главата на горгоната Медуза, и ги даде на асистентите си, които ги забиха с чивии връз среза на пилоните в ъглите на ешафода, пред погледите на насядалите достопочтени градски авторитети, на напиращата от вси страни обединена паплач от лумпенпролетарии, но и на хрисимите бюргери, и най-сетне — пред очите на самия бургмистър Ходоровски.
Тогава неочаквано напред се изстъпи в пълния си ръст Клаус Щьортебекер. Бяха му разрешили да остане с любимата си дреха — разчертаната на квадрати ватирана куртка, към която бяха нашити нокти на орли, остри шипове от риби-бодли и изкъртените кътници на враговете му, а петлиците й бяха от перки на риби-игли. С нея бе заприличал на харесвания от народонаселението юначага от долнопробните книжлета Франц Суперкафка. Погледът му шареше. Изведнъж съгледа Хайгер и го позна. Сега и Хайгер го гледаше. Бяха се вторачили безумно един в друг. Щьортебекер изпсува тихо нещо, но какво, не се чу от олелията. Така или иначе, Хайгер се досещаше за вероятното съдържание на ругатнята му.