За миг между смаяните от живучеството му зрители се възцари пълно мълчание. Сякаш някой им бе закопчал устите, бе ги натъпкал с пясък от гладиаторските арени и бе запушил ушите им с тапа от пиратско буренце, кълколещо в полунощ. Стояха онемели, с провиснали горни крайници и несъобразяващи мозъци, дишаха тежко и несъмнено не осъзнаваха, че присъстват на раждането на една легенда, надхвърляща измеренията на този самодоволен свят, който всички те тихичко обитаваха — от век на век, година след година, ден подир ден.
Ходоровски отиде до мъртвия Щьортебекер и се надвеси над трупа му. Палачът приклекна до него.
— Ето какво очаква всеки, който дръзне… — подхвана градоначалникът, обърнат към градската беднота.
Палачът се хвана за сърцето и взе да бере душа.
— Какво му е? — запита Кьопке.
За детектива с Дървения господ не бе нужно да проявява свръхсетивност, за да вдене какво ставаше.
— Той е някъде тук! — обяви Хайгер. Бе стиснал дръжката на белгийския си Наган, който му бе спасявал досега живота при три предишни опасни случая. Нито един от тях обаче и с малко не приличаше на този.
Палачът се наклони настрани с разкривена гримаса и се капична в локва еритроцити. А погледът на Готке Михел вече виждаше сметката на Ходоровски. Градоначалникът тутакси предаде богу дух и се оцапа.
Жуженето на миряните отново се засили.
— Ето го! — оповести устата за осведомяване. — Обектът е идентифициран! Намира се на двайсетина метра от левия пилон, до охранения мъж с палто в цвят каки.
— Бързо! — нае се Фриц. — Устягата го локализира! Да съобщим на капитан Нийнкеркен.
— Едва ли ще ни е от голяма полза — поклати глава Хайгер. — Неговият мозък е…
Недалеч от тях Херман Нийнкеркен се запени като епилептик и хвърли петалата, впил пръсти в новополучения орден.
— …колкото орехова ядка — довърши Хайгер. — Или по-скоро беше.
А Готке не спираше. Изтребваше ги, все едно отричаше правото им на съществуване. Като да бе някакво създание, което бе дошло тук, за да кресне „Не!“ на нещата, които трябва да си отидат — и да ги премахне. Само с едно мигване на голия си бозав клепач.
— Сякаш ги коси с поглед! — смотолеви Кьопке и намести с пръст очилцата с рогови рамки и златно синджирче връз носа си.
— Какво каза? — попита сепнато Хайгер. — Я повтори!
— Казах, че сякаш ги… О, не! О-о, не, не!
Хайгер изведнъж си спомни инициалите от подписа на Готке, драснати в края на протокола от участъка в Торн: Г.М. Притвори очи. Годеке Михел? Или Горгона Медуза?
— Трябваше да се сетя! — заяви той. — В оная къща има прокопан тунел, през който ще се измъкне!
— Моля? — попита Фриц. Очевидно ставаше дума за къщата с поолющената фасада.
Помагачите на палача застенаха и гушнаха букета.
Малко по-встрани от тях командирът на храбрите мундщровани войничета изхърка и псовиса. Лицето му бе придобило оловен оттенък. Дали защото и той ритна камбаната, но над обхванатото от паника всенародно сборище се понесе чугунения звън на камбана. Мнозина вече се разбягваха из съседните улици.
— Подозирам — обясняваше невъзмутимо на подчинените си Хайгер, — че Готке Михел е способен да унищожи цялата гвардия на републиката, стига да поиска. Но той бастисва избирателно, а не на поразия. За да затрие някого, трябва да изпитва конкретна неприязън към него. Дали да не го изчакам да умори и общинския съветник Теодор, ей оня, шашардисания трътльо отдясно, дето измисли новия ловджийски данък?… Е, добре, няма да рискуваме ничий живот повече. Хайде, чевръсто, тук има работа за нас!
Той измъкна с мъка зумера, който се оплел в хастара на сакото му, и го доближи до устните си. В следващия миг устата за осведомяване изхвърча нависоко и гласът й проеча над публичното позорище, наречено площад „Бастия“:
— Хей, ти! На теб говоря, Годеке Михаелис! Да, ти, ситното смачкано човече с напомадените мустаци, находящо се на двайсетина метра от левия пилон на ешафода, до пълния господин с палтото в цвят каки! — Народът около указаната личност боязливо се разстъпи. — Тук е анонимен представител на полицията на нашата татковина, република Горна Прусия, когото в момента не виждаш и който ти казва: „Предай се! Арестуван си за…“