Мино се смееше с приличащ на кашлица смях, който ужасно дразнеше слуха ми. Схванах, че е станало нещо твърде тъжно и че целият ми живот отново е под въпрос.
След минута Мино додаде:
— Може би сам се клеветя… Аз говорех, защото ми беше безразлично дали ще премълча. Освен това изведнъж всичко ми се стори абсурдно, без значение и престанах напълно да разбирам нещата, в които трябваше да вярвам.
— Престана да разбираш ли? — машинално повторих.
— Да, по-конкретно, разбирах, както и понастоящем, думите, но не и смисъла, който те отразяват. Как е възможно да се страда заради думите? Те са само звуци, все едно да бъде вкарано магаре в затвора заради рева му или някое колело, задето скърца. Думите нямаха никаква стойност за мене, струваха ми се безсмислени и неразличими. Той искаше думи и аз му дадох толкова, колкото пожела.
— Е, тогава — не се стърпях и възразих, — щом са били само думи, какво ти пука?
— Да, но, уви, щом са произнесени, те престават да бъдат думи и се превръщаха във факти.
— Защо?
— Защото започнах да страдам, защото се разкаях, че съм ги изрекъл, защото усетих, осъзнах, че произнасяйки ги, те са се превърнали в онзи факт, който се нарича предателство.
— Тогава защо ги наговори?
Той бавно отвърна:
— А защо човек говори насън? Може би съм спал, но сега се пробудих.
Въртеше, сучеше, все се връщаше в изходната точка. Сърцето ме прободе и с мъка казах:
— Може погрешно да си останал с впечатлението, че си издал кой знае какво, а после да излезе, че не е така?
— Не, не греша — кратко отвърна той.
Замълчах, сетне попитах:
— А твоите приятели?
— Кои?
— Тулио и Томазо.
— Не знам за тях — с преднамерено равнодушие отвърна той. — Ще ги арестуват.
— Не, няма да ги арестуват! — възкликнах.
Надявах се естествено, че Астарита няма да се възползва от моментната слабост на Мино. Едва при въпроса за арестуването на Тулио и Томазо осъзнах цялата тежест на ситуацията.
— Защо да не ги задържат? Назовах имената им, няма причини да не ги арестуват.
— О, Мино! — несдържано и тревожно възкликнах. — Защо си го направил?
— И аз това се питам.
— Но ако не ги арестуват — подех след малко, залавяйки се за последната надежда, — няма нищо непоправимо. Те никога няма да узнаят, че ти…
— Да, но аз винаги ще го знам — прекъсна ме той. — Винаги ще помня, че не съм предишният Мино, а друг човек, на когото, в момента, когато проговарях, дадох живот, както майката дава живот на детето, раждайки го на белия свят. За съжаление, този човек сега не ми харесва. Там е цялата беда… Има съпрузи, които убиват собствените си жени, защото повече не могат да понасят съвместния живот. Мисля, че у мен по същия начин съжителстват двама души, които смъртно се ненавиждат… А приятелите ми сигурно ще ги задържат.
— И да не беше проговорил, пак щеше да си на свобода — невъздържано казах, — а тях не ги грози никаква опасност.
Накратко му разказах историята на моите отношения с Астарита, намесата ми в негова полза и обещанието, което Астарита бе дал. Без да продума, той ме изслуша.
— От хубаво по-хубаво. Значи дължа свободата си не само на моето предателско усърдие, но и на любовната ти връзка с полицая.
— Не говори така, Мино!
— Но съм доволен — додаде след миг, — че другите ще се измъкнат. Поне това няма да ми тежи на съвестта.
— Виждаш ли сега — оживено попитах — каква е разликата между вас? Твоите приятели дължат свободата си на тебе и на факта, че Астарита е влюбен в мене.
— Пардон! С една разлика — те не са предатели.
— Кой ти каза?
— Надявам се. Обикновено, когато бедата е обща, по-лесно се понася.
— Ще се държиш така, като че ли нищо не е станало — настоях. — Ще се върнеш при тях и ще си мълчиш. Какво те интересува? Всеки може да изпадне в моментна слабост.
— Да, но не на всички им се случва да умрат и независимо от това да са живи. Знаеш ли какво стана в мига, в който проговорих? Мъртъв съм, просто мъртъв, мъртъв завинаги.
Мъката, която притискаше сърцето ми, беше непоносима и избухнах в сълзи.
— Защо плачеш? — попита той.
— Заради нещата, които приказваш — още по-силно захлипах аз, — че си мъртъв. Толкова се страхувам.
— Не ти се нрави, че си с мъртвец ли? — шеговито запита Мино. — Не е така ужасно, както изглежда. Изобщо не е ужасно. Аз съм мъртъв по особен начин. Що се касае до тялото ми, съм съвсем жив. Докосни ме, жив съм!