— Ти не разбираш ли какво съм направил? Не разбираш ли?
Толкова силно ме разтърсваше, че дъхът ми секна, после ме блъсна назад, чух, че скочи от леглото, и започна да се облича в тъмното.
— Не пали лампата! — със заплашителен тон ми нареди той. — Трябва да свикна да се гледам в лицето, но засега е още рано. Мисли му, ако запалиш лампата.
Не се осмелявах дори да дишам. Накрая го попитах:
— Отиваш ли си?
— Да, но ще се върна — отвърна той и ми се стори, че се засмя. — Не бой се, ще се върна. И една добра новина. Направо ще дойда да живея при тебе.
— Тук, при мене?
— Да, но няма да ти досаждам. Ти ще си живееш както винаги. — И добави: — С парите, които моето семейство ми праща, ще можем да живеем и двамата. С тях си плащах пансиона, но за двама души в къща са достатъчни.
Идеята му да заживее у дома ми се видя по-скоро странна, отколкото приятна. Не посмях да кажа нищо. Мино мълчаливо се облече в тъмнината.
— Ще се върна тази нощ — каза.
Чух как отвори вратата, излезе и я затвори. Седях с широко отворени очи в мрака.
Десета глава
Още същия следобед, както ме посъветва Астарита, отидох в районния полицейски участък да дам свидетелски показания за Сондзоньо. Направих го с голямо отвращение, защото след случилото се с Мино всичко свързано с полицията и полицаите ми беше противно до смърт. Вече почти се бях примирила, че за известно време животът ми ще бъде напълно безсмислен.
„Чакахме те сутринта“ — каза комисарят, като обясних каква е причината за посещението ми. Той беше добър човек, познавах го от години, но отскоро забелязах, че макар да бе глава на семейство и вече попрехвърляше петдесетте, изпитва към мене нещо повече от обикновена симпатия. В паметта ми се бяха запечатали неговият голям боксьорски нос и меланхоличният израз. Косите му вечно бяха разрошени, а очите притворени, сякаш току-що е станал от сън. Яркосини на цвят, те като че ли надничаха зад маска, защото лицето му бе едро, розово, грапаво и наподобяваше огромен портокал с оскъдна сърцевина.
Отговорих, че не съм успяла да дойда по-рано. Иззад приличащото на портокалова кора лице комисарят ме изгледа със сините си очи и с очакване попита:
— Е, как се казва?
— Не знам.
— Хайде, знаеш.
— Честна дума — уверих го, слагайки ръка на сърцето си. — Спря ме на улицата. Наистина ми се видя, че има нещо странно в държанието му, но не обърнах внимание.
— А той как се оказа сам у вас, без тебе?
— Имах една неотложна среща и го оставих.
— Обаче той е помислил, че си излязла, за да викнеш полиция, известно ли ти е? И е извикал, че си предателка.
— Да, знам.
— И че ще ти плати за това.
— Бъди спокоен.
— А не си ли даваш сметка — попита, поглеждайки ме крадешком, — че той е опасен човек и за да си отмъсти за твоето предполагаемо предателство, утре може да те застреля, както е стрелял срещу агентите?
— Разбира се, че си давам сметка.
— Тогава защо не искаш да ми кажеш името му? Ще го арестуваме и ще бъдеш спокойна.
— Щом казвам, че не го знам… Хубава работа, нима трябва да се интересувам от имената на всички мъже, които водя вкъщи?
— Обаче — той внезапно театрално понижи глас и като се наведе напред, рече — ние го знаем.
Познах, че е уловка, и отвърнах спокойно:
— Щом го знаете, защо ме тормозите? Арестувайте го и да не говорим повече.
Комисарят мълчаливо ме поизгледа, забелязах, че неговият колеблив и смутен поглед се забива по-скоро в тялото, отколкото в лицето ми, и долових, че неочаквано и против волята му, отдавнашното желание е изместило професионалното усърдие.
— И за друго не се съмняваме — продължи той, — щом е стрелял и е побягнал, е имал причина да го направи.
— А, в това и аз съм сигурна.
— Но ти знаеш причините.
— Не. Щом не му знам името, как искате да знам останалото.
— Ние прекрасно знаем останалото.
Говореше машинално, сякаш замислен за друго и бях убедена, че всеки миг ще се изправи и ще дойде при мене.
— Прекрасно знаем всичко и ще го пипнем. Въпрос на дни, а може би на часове.
— Толкова по-добре.
Както предполагах, комисарят се изправи, обиколи бюрото, приближи се до мене, хвана с ръка брадичката ми и рече: