— Хайде, хайде, ти знаеш всичко, но не искаш да кажеш. От какво се страхуваш?
— От нищо не се страхувам — отговорих — и нищо не знам. Махнете си ръцете!
— Хайде, хайде! — повтори той, но се върна, седна зад бюрото и продължи: — Имаш късмет, че си ми симпатична и съм сигурен, че си добро момиче. Известно ли ти е друг какво би направил, за да те принуди да говориш? Ще те задържи за дълго или ще те интернира в Сан Галикано.
Изправих се и заявих:
— Е, имам работа. Ако нямате да ми кажете нищо повече…
— Тръгвай, но внимавай с посетителите — политически и други.
Престорих се, че не съм чула последните му думи, които той произнесе с явен намек, и бързо напуснах отвратителния му кабинет.
По улицата пак се замислих за Сондзоньо. Комисарят потвърди подозренията ми — Сондзоньо бе убеден, че съм го издала, и искаше да си отмъсти. Много се страхувах, но не за себе си, а за Мино. Ако Сондзоньо го свареше с мене, нямаше да се поколебае и в яростта си щеше да убие и него. Трябва да призная, че мисълта да умра с Мино дори ме привличаше. Струваше ми се, че виждам сцената: Сондзоньо стреля, аз се хвърлям между тях, за да защитя Мино, и куршумът ме улучва. Не ми беше неприятно да си представям, че Мино също е ранен и умираме заедно, смесвайки кръвта си. Все пак смятах, че да бъдем убити едновременно и от един и същ човек не е тъй привлекателно, както да се самоубием заедно. Съвместното сбогуване с живота ми изглеждаше достоен край за една силна любов. Това беше като да откъснеш цвете, преди да е повехнало, или да потънеш в мълчание след слушането на божествена музика. Нерядко бях мислила за самоубийство, което спира времето, преди то да е разрушило и отровило любовта, желано и извършено по-скоро от силни чувства, а не заради нетърпимата болка. В миговете, когато смятах, че най-силно обичам Мино, почти се страхувах, че занапред няма да го обичам толкова и мисълта за нашето двойно самоубийство ме спохождаше със същата спонтанност, с която го целувах и милвах. Никога не бях споделяла това с Мино, защото съзнавах, че, за да се самоубием, е необходимо да се обичаме еднакво. Той не ме обичаше или ако ме обичаше, не бе дотолкова, та да пожелае да умре.
Навела глава, напрегнато размишлявах върху тези неща по пътя към къщи. И ето неочаквано ми се зави свят, придружен с гадене и страхотна болка по цялото тяло. Едва успях навреме да вляза в млечния бар. Бях на няколко крачки от дома, но нямах сили да извървя малкото разстояние, без да се строполя на земята.
Седнах на масичката до стъклената врата и съсипана от болката, затворих очи. Ужасно ми се гадеше, главата ми бе замаяна и усещанията ми се засилваха от ароматната пара на машината за кафе, някак странно чужда и неприятна. По ръцете и лицето си чувствах умерената топлина на затворената и затоплена зала, но въпреки това ми беше много студено. Барманът, който ме познаваше, извика зад тезгяха: „Едно кафе, госпожице Адриана?“, кимнах му с глава, без да отварям очи.
Най-сетне се съвзех и изпих кафето, което той остави на масата. Право да си кажа, не беше за първи път, от известно време изпитвах болката, но досега тя беше слаба, като предупреждение. Не й обръщах внимание, защото мъчителните и неочаквани събития ми пречеха да се съсредоточа върху нея. Но сега като поразмислих и я свързах със закъснението на цикъла ми през този месец, бях уверена, че подозренията, които имах напоследък, неизменно изтласквани в по-тъмните зони на съзнанието ми, отговарят на реалността. „Естествено, няма съмнение — внезапно проумях, — чакам дете.“
Платих кафето и излязох. Чувствата, които изпитах, бяха тъй сложни, че и до днес, след толкова време, не ми е лесно да ги опиша. Вече споменах, че едно зло никога не идва само и новото събитие, което по друго време и при други обстоятелства щях да посрещна с радост, в тази ситуация приех като истинско нещастие. Но аз съм устроена така, че нещо все ме подтиква да търся доброто и у най-неприятните неща. В случая не бе трудно да го открия — то е присъщо на всяка жена, когато разбере, че е бременна и сърцето й се изпълва с радост и надежда. Вярно, детето ми щеше да се роди в по-неблагоприятни условия от онези, които би могло да има, но завинаги щеше да си е мое, аз щях да съм го родила, отгледала и да му се радвам. Детето си е дете, рекох си, и никаква бедност, лоши обстоятелства или несигурно бъдеще не са в състояние да попречат на една жена, колкото отритната и неподготвена да е, да се радва при мисълта, че ще го роди.
Тези мисли ме успокоиха и след краткотрайната тревога отново, както обикновено, се успокоих и обнадеждих. Кабинетът на младия лекар, който ме беше прегледал, когато мама ме завлече в нощната аптека, за да разбере дали съм правила любов с Джино, се намираше през няколко къщи от млечния бар. Реших да отида и да го помоля да ме прегледа. Стана бързо, в чакалнята нямаше никой, докторът прекрасно ме познаваше и ме прие сърдечно. Веднага щом затвори вратата, спокойно му съобщих: