— Не знам дали се е страхувал — поклати глава Астарита, — но още след първия въпрос призна всичко. Ако беше отрекъл, нищо нямаше да мога да му направя, липсваха доказателства.
Значи бе така както Мино го описа. Сякаш изведнъж, без да са го провокирали, той неволно е престанал да разсъждава и е рухнал без причина.
— Е, предполагам, че сте записали всичко, което е казал. Моля те, направи така, че то да изчезне.
— Той ли те праща, а? — изкикоти се Астарита.
— Не, аз сама — отговорих и тържествено се заклех. — Да умра в момента, ако не е вярно!
— Всички искат папките с делата да изчезнат. Полицейските архиви са тяхната нечиста съвест. Като изчезне документът, изчезват и угризенията.
— Дай боже да е така! — казах, сещайки се за Мино. — Но в случая се страхувам, че грешиш.
Астарита отново ме притегли до себе си, допря корем в моя и смутен и заекващ попита:
— А ти какво ще ми дадеш в замяна?
— Нищо — простичко отвърнах. — Този път наистина нищо.
— А ако откажа?
— Много ще ме наскърбиш, защото го обичам и всичко, което засяга него, засяга и мене.
— Но ти ми обеща да бъдеш мила.
— Да, но си промених намерението.
— Защо?
— Просто така.
Той отново ме притисна и припряно зашептя в ухото ми, че за последен път ме моли да удовлетворя огромното му желание. Невъзможно е да цитирам казаното, защото между молбите вмъкваше цинизми, които не мога да напиша, такива неприлични думи се говорят на жени като мене и жените като мене отвръщат по същия начин на любовниците си. Астарита навлизаше в подробности, но без простащината, типична за подобни изблици, а с някакво задоволство, като в кошмар. Веднъж в психиатрията бях чула един побъркан убиец да описва на медицинските сестри мъченията, на които, стига да му паднело случай, щял да ги подложи; лудият говореше по същия начин — без самохвалство, точно и подробно, както Астарита ми шепнеше цинизмите. В действителност въпреки че изглеждаше похотлив и безсрамен, аз познавах неговата дълбока, всеотдайна и посвоему чиста любов. Както винаги, той будеше съжаление у мене и в основата на вулгарността му съзирах самота и пълното му безсилие да излезе от нея. Оставих го да даде воля на вълнението си, после рекох:
— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.
Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.
— Добре, и какво от това?
— Ще променя живота си. Ще се омъжа.
Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:
— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.
Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:
— Проклет да е денят, в който те срещнах!
— Защо? Обичал си ме.
Той се изплю настрани и повтори:
— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!
Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.
— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.
Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.
Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.
— Бях решил да убия Астарита — с усмивка заяви той. — Какво си мислиш, че ме интересува дали досието ще изчезне ли?
— А защо — с треперещ глас попитах — не го направи?
— Така хубаво прокле деня, в който се е родил — поклати глава Мино. — Ще го оставя още някоя и друга година да проклина.
Нещо ме потискаше, мъчех се всячески да разбера какво е, но не можех.
— И все пак — казах — получих, каквото исках. Няма никакъв протокол от разпит.
— Чух, чух — прекъсна ме той, — всичко чух. Бях зад вратата, а тя бе открехната. И видях. Твоят Астарита — добави небрежно — е смел. Бам, бам… заши на Сондзоньо наистина два полицейски шамара. И в удрянето на шамари си има тънкости. Тези шамари бяха на висшестоящ към нисшестоящ, на господар към подчинения си. Ама и Сондзоньо как ги прие… спря да диша даже. — Мино се изсмя и прибра пистолета в джоба си.