— Отивам у Астарита. По това време си е вкъщи. Ти ме чакай тук.
— И аз ще дойда.
Не се възпротивих, всъщност щеше да ми е приятно да ме придружи, защото бях много развълнувана и се страхувах да не ми прилошее. Облякох си палтото с думите:
— Трябва да вземем такси. Хайде!
Мино си сложи палтото и излязохме. На улицата, почти затичах, Мино ме беше хванал под ръка и с бързи крачки ме следваше. Не след дълго намерихме такси, качихме се и възбудено почти изкрещях адреса на Астарита. Той живееше в Прати, никога не бях ходила там, но знаех, че домът му е близо до Съдебната палата.
Таксито се движеше бързо, и аз нетърпелива, следях пътя през улиците, надвесена над рамото на шофьора. В някакъв миг чух, че Мино тихо промълви, сякаш си говореше сам: „И какво ще стане? Една змия изяла друга“, но не обърнах внимание. Щом пристигнахме пред Съдебната палата, наредих на шофьора да спре и слязох, а Мино плати. Тичешком прекосихме чакълените алеи на градинките с пейки и дървета отстрани. Улицата, на която живееше Астарита, внезапно изникна пред очите ми — дълга, права, осветена до хоризонта от големи бели лампи. Сградите бяха еднакви, масивни, без магазини и не се мяркаше жива душа. Номерът на Астарита бе голям и навярно беше много по-надолу. Улицата изглеждаше тъй спокойна, че рекох:
— Може би си въобразявам, но все едно, бях длъжна да го направя.
Минахме край три-четири сгради, горе-долу толкова пресечки и Мино със спокоен глас каза:
— Сигурно се е случило нещо. Виж!…
Вдигнах поглед и съгледах, че недалеч пред един от входовете са се струпали хора. На отсрещния тротоар също имаше хора, които гледаха нагоре към тъмното небе. Изобщо не се съмнявах, че това е блокът на Астарита, хукнах и Мино затича след мен.
— Какво има? Какво е станало? — запъхтяна попитах някакъв човек от тълпата, която се блъскаше пред входа.
— Не е много ясно — отговори едрото русо момче, с колело, без шапка и зимно палто, към което бях се обърнала. — Някой се е хвърлил от стълбите или са го бутнали. Полицаите са на покрива и търсят другия.
Проправих си път с лакти през множеството и влязох в просторното, ярко осветено и препълнено фоайе. Бяла стълба с перила от ковано желязо се виеше над главите ни. Устремено се запровирах напред и над раменете на стоящите пред мене зърнах част от площадката пред стълбата. Върху кръгъл мраморен пиластър се издигаше фигура от позлатен бронз — гола, крилата, с вдигната нагоре ръка, в която държеше факла от матово стъкло, а вътре имаше лампа. Точно под пиластъра, на пода, лежеше човек, покрит с чаршаф. Погледнах натам, където бяха вперени всички погледи, и видях подаден изпод чаршафа крак, обут в черна обувка. В същия момент се чуха властни гласове:
— Назад, хайде! Назад!
Изблъскаха ме грубо на улицата заедно с останалите. Двете големи крила на входната врата моментално се затвориха.
С угаснал глас казах на човека, който стоеше зад гърба ми: „Мино, хайде да си вървим“ и се обърнах. Видях непознат, който удивен ме гледаше. Хората напразно блъскали с юмруци по затворената врата, вече се разпръсваха и коментираха. Други прииждаха тичешком отвсякъде, две коли и доста мотоциклетисти бяха спрели да разберат какво се е случило. С нарастваща тревога започнах да обикалям сред множеството, като оглеждах поотделно лицата, но не дръзвах да викам. Нечии тилове и рамене ми заприличваха на Миновите, хвърлях се стремглаво след тях, но съзирах чужди физиономии и изненадани погледи. Най-много хора, както и преди, се тълпяха пред входната врата, защото знаеха, че има труп, и се надяваха да го видят. Със спокойни и сериозни лица плътно се редяха пред входа, точно като опашка пред театър. Не спирах да обикалям и в даден момент забелязах, че съм огледала всички и се натъквам на едни и същи физиономии. Стори ми се, че в някаква групичка се споменава името на Астарита, но той изобщо вече не ме интересуваше, цялото ми притеснение се съсредоточи върху Мино. Накрая се убедих, че не е тук. Сигурно се беше отдалечил, докато аз се блъсках във фоайето. Дойде ми наум, че е трябвало да очаквам неговото бягство, и се смаях, че не съм се досетила. Мобилизирах всичките си сили, едва се дотътрих до площада, качих се в такси и дадох домашния си адрес. Допусках, че Мино може да ме е изгубил от очи и да се е прибрал у дома. Но почти бях уверена, че не е така.
Той не беше вкъщи, не дойде и на следващия ден. Стоях затворена в моята стая, сразена от толкова силна болка, че цялата треперех. Нямах желание за нищо, просто ми се струваше, че съществувам извън времето и пространството, където всеки поглед, шум и контакт ме нараняват и карат сърцето ми да спира. Нищо не бе в състояние да ме откъсне от мисълта за Мино, дори подробните описания за новото престъпление на Сондзоньо, с каквито бяха пълни вестниците, които мама донесе. В престъплението личеше ясният почерк на Сондзоньо: вероятно Астарита и той се бяха сбили пред апартамента, после Сондзоньо е притиснал до парапета на стълбата Астарита, повдигнал го е и го е хвърлил надолу. Жестокостта бе много показателна — никой освен Сондзоньо не би убил човек по този начин. Но, както казах, аз мислех само за Мино, не ме заинтересуваха и статиите, в които пишеше как късно през нощта Сондзоньо е бил застрелян, докато бягал по покривите като котка. Всяко занимание, разсейване или мисъл, които не бяха свързани с Мино, ме отвращаваха, а същевременно ми беше неописуемо тежко да мисля за него. Два-три пъти се сетих за Астарита и като си спомних за неговата любов към мене и примирението му, ме обзе силно и искрено състрадание, рекох си, че ако не съм толкова разтревожена за Мино, бих поплакала и бих се помолила за душата му, която бе опустошена и така преждевременно и жестоко изтръгната от живота.