След като прочетох писмото, се хвърлих на леглото, завих се през глава с чаршафа и горещо заплаках. Не знам колко време съм плакала. Щом замалко се успокоявах, някаква бурна и горчива мъка раздираше гърдите ми и избухвах в нови ридания. Не крещях, както ми се искаше, защото се страхувах, че ще привлека вниманието на мама. Мълчаливо ронех сълзи и разбирах, че плача за последен път през живота си. Оплаквах Мино, себе си, цялото си минало и бъдеще.
Най-сетне, без да преставам да плача, замаяна се изправих и със замъглен поглед бързо се облякох. Наплисках си очите със студена вода, как да е гримирах зачервеното си подпухнало лице и скришом от мама излязох.
Изтичах в районния полицейски участък и настоях комисарят да ме приеме. Той изслуша историята и скептично рече:
— При нас наистина няма нищо. Ще видиш, че ще се размине.
Исках да се окаже прав. Същевременно неизвестно защо много ме доядя на него.
— Приказвате така, защото не го познавате — грубо възразих. — Въобразявате си, че всички хора са като вас.
— Но ти — попита той — жив ли го искаш, или мъртъв?
— Искам да живее! — изкрещях. — Искам да живее! И толкова се страхувам, че вече е мъртъв!
Комисарят поразмисли и заговори:
— Успокой се, в момента, когато е писал писмото, може би наистина е смятал да се самоубие, но напълно възможно е по-късно да се е отказал. Човешко е. На всеки може да се случи.
— Да, човешко е — промърморих.
Не знаех какво да кажа.
— Но за всеки случай довечера ела пак. Може би нещо ще съм узнал.
От участъка отидох право в църквата. В онази, където бях кръстена, миропомазана и приела първото си причастие. Тя бе старинна, продълговата постройка, без мебелировка, с две редици грапави каменни колони и прашен под от сиви плочи. Но в тъмните странични кораби зад колонадите имаше пищни позлатени параклиси, подобни на пещери, пълни със съкровища. Единият параклис бе посветен на Мадоната. В мрака паднах на колене пред затворената му бронзова врата. Зад многото вази с цветя се виждаше голяма икона на Мадоната в тъмни цветове. Тя държеше Младенеца, а в краката й, облечен като монах, бе коленичил със сключени ръце светец, който я гледаше с обожание. Наведох се и силно заудрях чело в плочите. Обсипвайки с целувки камъка, начертах кръст в прахта, призовах Мадоната и дадох обет в сърцето си. Зарекох се, че отсега нататък, докато съм жива, няма да позволя на мъж да се приближи до мене, дори на Мино. Любовта бе единственото нещо на света, на което държах и което ми харесваше, и считах, че за спасението на Мино не мога да направя по-голяма жертва. Наведена, с чело забито в пода, дълго се молих безмълвно, беззвучно, със сърцето си. Когато се изправих, нещо ме заслепи и ми се привидя, че някаква светлина внезапно разсейва мрака, обвил параклиса, и ясно виждам как Мадоната ме гледа с нежност и доброта, ала въпреки това отрицателно поклаща глава в знак, че не приема молбата ми. Беше само миг, когато се съвзех, стоях права до вратичката на параклиса срещу олтара. Прекръстих се и ни жива, ни умряла се прибрах вкъщи.
Чаках денят да отмине, броях секундите и минутите и привечер отидох в полицейския участък. Комисарят ме изгледа особено, почувствах, че ще изгубя съзнание и отпаднала попитах:
— Значи наистина се е самоубил?
Той взе някаква снимка от масата и ми я подаде:
— Един младеж, който не е идентифициран, се е самоубил в хотел край гарата. Виж дали е той.
Взех я и веднага го познах. Бяха го снимали от гърдите нагоре, легнал, по всяка вероятност, в леглото. От слепоочието, където беше се прострелял, надолу се стичаха черни кървави ивици. Но лицето под тях имаше ведър израз, който никога не бях виждала, докато беше жив.
С угаснал глас потвърдих, че това с Мино, и станах. Комисарят искаше да добави още нещо, навярно щеше да ме успокоява, но аз не му дадох възможност и без да се обръщам, излязох.
Прибрах се у дома и този път се хвърлих в прегръдките на мама, но не заплаках. Знаех, че е глупава и нищо не разбира, но тя си оставаше единственият човек, на когото можех да се доверя. Разказах й всичко: за самоубийството на Мино и нашата любов, за бременността ми. Но не й признах, че Сондзоньо е бащата. Казах й за обета, който съм дала, и за решението ми да променя живота си, да заработя като шивачка на ризи или да стана прислужница. След като се опита да ме успокои с куп ненужни, макар и искрени думи, мама заяви, че не трябва да правя нищо, а да изчакаме и да видим какво ще предприеме семейството на Мино.