— Това не е диагноза, а заключение на вещо лице.
— Наричайте го както си щете — викна мама, — но аз искам да я прегледате! Да не би да не сте лекар и да не сте длъжен да преглеждате хората, когато поискат?
— Спокойно, спокойно… Ти как се казваш? — попита ме той.
— Адриана.
Срамувах се, но не кой знае колко. Сцените на мама и моето търпение бяха добре познати в квартала.
— И да го е направила — настоя лекарят, който, изглежда, си даваше сметка за смущението ми и опитваше да отклони прегледа, — какво лошо има? По-нататък ще се оженят и всичко ще свърши добре.
— Гледайте си вашата работа!
— Спокойно, спокойно — любезно повтори той. После се обърна към мене. — Виждаш, че майка ти настоява. Хайде, съблечи се за минута, след това ще си идеш вкъщи.
Събрах смелост и си признах:
— Добре. Любихме се. Да си вървим, мамо.
— Не, мила моя — властно възрази тя, — трябва да бъдеш прегледана.
Примирена, нехайно си свлякох полата и легнах по гръб на кушетката. Лекарят ме прегледа и каза на мама:
— Имаш право. Правила е любов. Сега доволна ли си?
— Колко струва? — попита тя, като извади портмонето.
През това време аз се облякох.
Лекарят не прие парите и ме попита:
— Обичаш ли годеника си?
— Разбира се.
— Кога ще се ожените?
— Той никога няма да се ожени за нея! — кресна мама.
— Скоро — спокойно потвърдих аз, — веднага щом приготвим документите.
В погледа ми вероятно е имало искрена вяра, защото лекарят се разсмя от сърце, потупа ме по бузата и ни отпрати.
Очаквах, че у дома мама ще ме засипе с обиди и пак ще ме бие. Обаче, без да продумва, тя пусна газта и в тоя късен час започна да ми готви. Сложи тигана на огъня, върна се в голямата стая, почисти масата от вечните парцали и я подреди. Седях на дивана, където неотдавна ме беше довлякла насила и мълчаливо я следях. Недоумявах, защото не само не ме упрекваше, но изразът на лицето й изразяваше някакво зле прикрито задоволство. Щом подреди масата, тя отиде в кухнята и след малко се върна с тигана в ръка:
— Сега си хапни.
Право да си кажа, бях много гладна. Позамаяна, станах и се настаних на стола, който мама с готовност ми предложи. В тигана имаше две яйца и парче месо — необичайна вечеря.
— Много е.
— Яж, ще ти дойде добре. Имаш нужда от храна — отвърна тя.
Хубавото й настроение беше абсолютно необяснимо и навярно леко пресилено, но без капка неприязненост. След миг, почти без язвителност, мама добави:
— Джино не се сети да те нахрани, нали?
— Заспахме и стана късно — отвърнах.
Мама стоеше права и мълчаливо ме наблюдаваше. Винаги правеше така — сервираше ми и ме гледаше, докато ям, после на свой ред отиваше да хапне в кухнята. От доста време насам не сядаше на масата с мене и ядеше по-малко: или остатъците от храната ми, или нещо друго, по-обикновено. За нея бях нещо като скъп и изящен предмет, единственият, който притежаваше и към който се отнасяше с изключителна грижовност; нейните ласкателства и учудващо раболепие отдавна вече не ме смайваха. В случая се тревожех от спокойствието и задоволството й. След малко казах:
— Ядосваш се, задето съм се любила с Джино, но той обеща да се оженим, и то в най-скоро време.
Тя моментално отговори:
— Ядосана съм, защото цяла вечер те чаках и се притеснявах… Яж сега и не мисли за това.
Уклончивият й и привидно окуражителен тон, подобен на онзи, с който възрастните се обръщат към децата, когато не искат да отговорят на въпросите им, засили подозрителността ми. Настоях:
— Защо? Не вярваш ли, че ще се оженим.
— Вярвам, яж.
— Не, не вярваш.
— Бъди спокойна, вярвам… Хапвай.
— Няма да ям — заявих разгневена, — докато не ми кажеш истината. Защо имаш такъв доволен вид?
— Нямам доволен вид.
Мама вдигна празния тиган и го занесе в кухнята. Изчаках я да се върне и пак започнах:
— Доволна ли си?
Тя ме изгледа продължително, сетне със заплашителна строгост отговори:
— Да, доволна съм.
— Защо?
— Защото сега със сигурност знам, че той няма да се ожени за тебе и ще те зареже.
— Не е вярно, каза, че ще се оженим.
— Няма да се ожени за тебе, той получи онова, което искаше. Няма да се ожените и ще те зареже.