— Защо да не се ожени за мене? Трябва да има някаква причина.
— Няма да се ожени за тебе и ще те зареже. Ще се позабавлява с тебе, без да ти подари и една игла, тоя голтак, и ще те зареже.
— Затова ли се радваш?
— Разбира се, защото сега наистина съм сигурна, че няма да се ожените.
— А тебе какво те засяга? — разгневих се аз.
— Ако искаше да се ожените, нямаше да прави любов с тебе — неочаквано рече мама. — Аз две години бях годеница на баща ти и той ме целуна едва няколко месеца преди сватбата. Не се съмнявай, Джино ще се позабавлява с тебе и ще те зареже. И аз се радвам, че ще го направи, защото ожените ли се, си изгубена.
Вътрешно не можех да не призная, че в думите й има истина, и очите ми се напълниха със сълзи.
— Знам, че не искаш да имам семейство… искаш да си прекарам живота като Анджелина.
Анджелина беше момиче от квартала, което след два-три годежа открито се отдаде на проституция.
— Искам да си добре — сопна се мама.
Събра чиниите и ги занесе в кухнята за миене. Останах сама и дълго размишлявах над думите й. Съпоставях ги с обещанията и поведението на Джино и ми се струваше невъзможно мама да е права. Но нейната убеденост, спокойствие, далновидност и задоволство ме смущаваха. Тя миеше чиниите в кухнята. После чух, че ги нарежда в бюфета и отива в спалнята. Скоро, изморена и потисната, изгасих осветлението и отидох да легна при нея.
На следващия ден се чудех дали да споделя мамините съмнения с Джино и след доста колебания реших да премълча. В действителност толкова се страхувах да не ме изостави, както твърдеше тя, че се боях да не би, ако му разкажа за разговора ни, аз самата да го подтикна да го направи. За първи път осъзнавах, че, отдавайки се на мъжа, жената се оставя в ръцете му и вече не разполага с нищо, което да го накара да постъпва според желанията й. И все пак бях сигурна, че Джино ще изпълни обещанието си, и веднага щом се срещнахме, неговото държание потвърди увереността ми.
Очаквах, разбира се, голямо внимание и ласки, но се опасявах, че Джино няма да говори за брака или ще го споменава между другото. Но щом колата спря на пътя, той заяви, че е определил датата на сватбата за след пет месеца и ни ден повече. Радостта ми беше изключителна и като приписах на себе си твърденията на мама, не се сдържах и възкликнах:
— Знаеш ли какво си мислех? Че след онова, което стана вчера, ще ме изоставиш.
— Какво? — засегнат попита той. — Ти за подлец ли ме вземаш?
— Не, но знам, че много мъже постъпват така.
— Не ти ли минава през ума — без да обърне внимание на отговора ми, продължи той, — че мога да се обидя от предположението ти? Каква представа си си създала за мене? Такава ли е обичта ти?
— Обичам те — чистосърдечно отвърнах, — но се боях, че ти не ме обичаш.
— Досега да съм показал с нещо, че не те обичам?
— Не, но знае ли човек…
— Виж какво — внезапно рече той и посегна да запали колата, — така ми развали настроението, че веднага ще те закарам в ателието.
Изплашена се хвърлих на шията му, умолявайки го:
— Недей, какво ти стана? Казах го просто така… Все едно че не съм го казвала.
— Когато човек говори някои неща, ги мисли, а щом ги мисли, означава, че не обича.
— Но аз те обичам.
— А аз — не — саркастично заговори той, — аз, както казваш ти, винаги съм мислел да се позабавлявам с тебе и да те изоставя. Чудното е обаче защо чак сега го разбра.
— Моля те, Джино! — извиках, избухвайки в сълзи. — Какво съм ти направила?
— Нищо — отвърна той и запали колата, — но сега ще те закарам в ателието.
Колата потегли бързо. Сериозен и непреклонен, Джино седеше зад волана, а аз гледах през стъклото дърветата, изписаните километри по крайпътните камъни и очертаващите се на хоризонта градски къщи, изникващи след полския простор, и заплаках още по-неудържимо. Мина ми през ума как ли ще ликува мама, като разбере за разправията ни и научи, че както тя предвиждаше, Джино ме е зарязал. В изблик на отчаяние отворих вратата и като се надвесих навън, извиках:
— Или ще спреш, или скачам от колата.
Той ме изгледа, намали скоростта, зави по една странична пътека и спря зад някакво хълмче, опасано с руини. Изключи мотора, дръпна спирачката, обърна се към мене и нетърпеливо ме подкани:
— Хайде, давай, говори.
Вярвах, че наистина е решил да ме изостави, и заговорих разпалено и страстно. Сега като си припомням, ми се вижда хем смешно, хем вълнуващо. Обяснявах му колко го обичам, даже заявих, че пет пари не давам дали ще се оженим и че ще съм доволна да си остана само негова любовница. Той ме слушаше с мрачно изражение, от време на време поклащаше глава и повтаряше: