— И по колко ще плащате за час работа на дъщеря ми?
Без да вдига очи от платното, той определи сумата.
Мама грабна дрехите, които бях оставила на стола, хвърли ги в лицето ми и заповяда:
— Хайде, обличай се… по-добре да си вървим.
— Какво те прихваща? — изненадан попита той и престана да рисува.
— Нищо, нищо — отвърна тя, преструвайки се, че бърза много. — Да вървим, Адриана, сума работа ни чака.
— Виж какво, ако имаш някакво предложение, направи го — каза той. — Какви са тези истории?
Тогава мама вдигна голям скандал: развика се, че е луд, щом възнамерява да ми плаща толкова малко, защото аз не съм от онези стари модели, които вече никой не иска, че съм шестнайсетгодишна и за първи път позирам. Когато целѝ да постигне своето, мама винаги крещи и наистина изглежда ядосана. Но аз чудесно я познавам и ми е ясно, че съвсем не е така, в действителност си е напълно спокойна. Вика като жените на пазара, когато някой купувач предложи много ниска цена за стоката им. Повишава тон предимно на учтивите хора, защото съзнава, че накрая от възпитание ще й отстъпят.
И тъй, художникът също отстъпи. Докато тя кряскаше, той се усмихваше и от време на време вдигаше ръка, сякаш я молеше да му даде думата. Най-сетне мама спря за миг да си поеме дъх и той пак я попита колко желае. Тя не отвърна веднага, а неочаквано изкрещя:
— Ще ми се да знам по колко е плащал на модела си художникът, дето е нарисувал картината, която ми показахте?
Той се разсмя.
— Какво общо има? Времената са били други… Сигурно й е подарил шише вино или чифт ръкавици.
Тя се обърка като в началото, когато й обясняваше, че репродукцията изобразява Даная. Мама не долавяше, че художникът леко и незлобливо й се подиграва. Развика се пак и след като го нарече скъперник, запревъзнася красотата ми. После изведнъж смени тона и каза колко пари иска. На свой ред художникът поспори и накрая се споразумяха за сума, почти като онази, която мама беше поискала. Той отиде до една масичка, отвори някакво чекмедже и й плати. Изключително доволна, тя прибра парите, даде ми някакво последно наставление и си тръгна. Художникът отиде да затвори вратата и като се върна при статива, ме попита:
— Майка ти винаги ли крещи така?
— Мама ме обича — отговорих.
— Струва ми се — спокойно отбеляза той и отново се зае с рисунката, — че най-много обича парите.
— Не, не е вярно — отвърнах възбудено. — Най̀ обича мене, но й е мъчно, че съм се родила бедна, и й се иска да печеля добре.
Разказвам подробно случая с художника не само защото в същия ден започнах работа, макар че по-късно щях да я сменя, но и защото държанието на мама красноречиво разкриваше нейния характер и чувствата, които питаеше към мене.
Щом часът за позиране изтече, отидох в млечния бар, където имахме среща с мама. Тя ме попита как е минало и ме накара дословно да й предам всички разговори, които художникът, по-скоро мълчалив мъж, бе водил с мене по време на сеанса. В заключение каза, че трябва да внимавам, вероятно той нямал лоши помисли, но мнозина приемали моделите на работа с намерение да ги направят свои любовници. Аз на всяка цена трябвало да отхвърлям предложенията им.
— До един са голтаци — обясни ми тя — и от тях нищо не може да се очаква. Ти, с твоята красота, можеш да се надяваш на нещо по-добро, далеч по-добро.
За първи път разговаряше така с мене. Говореше убедено като човек, който изрича отдавна премислени неща.
— Какво искаш да кажеш? — смаях се аз.
Отговори ми малко неясно.
— Това са хора щедри на думи, но без пукнат грош… Хубаво момиче като тебе трябва да се движи с господа.
— Какви господа?… Не познавам никакви господа.
Изгледа ме и още по-неясно добави:
— Засега ще работиш като модел, после ще видим… От нищо нещо.