— Не, не, стига за днес. Дай боже утре да ми мине.
Но когато го уверявах, че ми стига да бъда негова любовница, решително се противопостави:
— Не. Или ще се оженя за тебе, или нищо…
Продължихме да спорим в този дух и като повтаряше едно и също няколко пъти, Джино ме докара до отчаяние и сълзите ми потичаха отново. Постепенно непреклонността му отслабна и най-сетне след напразните целувки и ласки ми се стори, че съм удържала голяма победа, задето го склоних да слезем, да се преместим на задната седалка и там да му се отдам. Поради неудобната поза и желанието ми непременно да му се харесам, всичко приключи много бързо и мъчително. Бях длъжна да преценя, че ставам твърде зависима като му се отдавам не само от любовен порив, но и за да го полаская и убедя, когато думите са недостатъчни — както впрочем се държат всички влюбени жени, които не са сигурни, че им отвръщат с взаимност. Но аз бях прекалено заслепена от неговата безпогрешност, която лицемерието му подсказваше. Джино винаги правеше и изричаше точно онова, което трябваше, и с неопитността си аз не се сещах, че съвършенството му съответства на идеалната представа за любим, която си бях изградила, а не на мъжа до мене.
Ала датата на сватбата беше насрочена и аз веднага се заех с приготовленията. С Джино взехме решение поне на първо време да живеем у дома. В апартамента ни освен голямата стая, кухнята и спалнята имаше и още едно помещение, което мама поради липса на пари никога не бе обзавеждала. Там държахме счупени и непотребни вещи и представете си какви са били те в дом като нашия, където всичко изглеждаше изпочупено и ненужно. След доста обсъждания се спряхме на програма минимум: да обзаведем стаята и аз да купя някои неща. С мама бяхме много бедни, но знаех, че тя има някакви спестявания и че малко по малко бе събирала парите за мене с цел, както казваше тя, да посрещна някой непредвиден случай. Какъв можеше да е този случай, не беше ясно, но, разбира се, не и бракът ми с беден мъж със скромно бъдеще. Отидох при мама и попитах:
— Тия пари, дето си ги слагала настрана, си ги спестявала за мене, нали?
— Да.
— Добре, ако искаш да ми доставиш радост, дай ми ги сега, за да подредя стаята, където ще се настаним с Джино. Щом действително си ги отделяла за мене, сега е моментът да ги похарча.
Очаквах укори, кавга и накрая отказ. Мама спокойно изслуша искането ми и не скри язвителността си, която тъй много ме бе объркала онази вечер, когато бях във вилата при Джино.
— А той нищо ли няма да даде? — подигравателно рече тя.
— Естествено, че ще даде — излъгах, — вече каза, но и аз трябва да дам нещо.
Мама шиеше близо до прозореца и прекъсна работата си, за да разговаряме.
— Иди в моята стая и отвори първото чекмедже на шкафа, има една картонена кутия, вътре са спестовната книжка и златните украшения. Вземи ги. Подарявам ти ги.
Златните украшения бяха дреболии: пръстен, две обички и верижка. Но още в детството ми мизерното имане, скрито между дрипите и рядко зървано, само при особени обстоятелства, беше разпалило фантазията ми. Бурно прегърнах мама. Без грубост, но със студенина тя ме отблъсна:
— Внимавай, държа игла. Ще се убодеш.
Не бях доволна. Не ми стигаше, че съм получила исканото и даже повече, желаех мама да споделя щастието ми.
— Мамо! — възкликнах. — Ако го правиш само за да ми доставиш удоволствие, нищо не искам!
— То се знае, че не го правя, за да доставя удоволствие на него — отговори тя и пак се зае с шиенето.
— Ти изобщо не вярваш, че ще се омъжа за Джино, нали? — гальовно попитах.
— Никога не съм го вярвала, а днес — по-малко от всякога.
— А тогава защо ми даваш парите да обзаведа стаята?
— Парите няма да идат на вятъра, ще ти останат мебелите и чаршафите. Пари или вещи — все същото.
— А няма ли заедно да ходим по магазините и да избираме?
— За бога! — извика тя. — Не искам да знам! Занимавайте се, ходете и си избирайте сами. Хич не ща да знам.
С нея наистина беше невъзможно да се разговаря за сватбата и разбирах, че причина за несговорчивостта й са не толкова поведението, характерът и положението на Джино, а по-скоро неговите възгледи за живота. В маминото държание нямаше никаква инатливост, просто то коренно се различаваше от общоприетото. Другите жени упорито очакваха дъщерите им да се омъжат, а мама отдавна и постоянно се надяваше, че няма да се омъжа.