Четвърта глава
Междувременно продължавах да позирам из ателиетата и се сприятелих с един модел на име Джизела. Тя беше високо, добре сложено момиче с много бяла кожа, черни къдрави коси, малки, леко хлътнали сини очи и голяма червена уста. По характер беше доста по-различна от мене — докачлива, язвителна, инатлива, прекалено практична и користолюбива, но навярно именно различията ни сближиха. Не знаех има ли и друга професия освен на модел, но се обличаше значително по-хубаво от мене и не криеше, че получава подаръци и пари от мъжа, когото представяше за свой годеник. Помня, че през онази зима тя често носеше черно палто с яка и маншети от астраган, за което много й завиждах. Годеникът й се казваше Рикардо, беше висок, добре охранен и кротък младеж с гладко като яйце лице, и тогава ми се виждаше хубав. Винаги беше издокаран с нови дрехи, напомаден; баща му притежаваше магазин за вратовръзки и мъжко бельо. Рикардо беше посредствен до глупост, кротък, весел и добродушен. Той и Джизела бяха любовници и не вярвам между тях, както между мене и Джино, да е имало уговорка за брак. И все пак тя, макар и без особени надежди, целеше точно това; колкото до него, убедена съм, че подобна мисъл дори не е минавала през ума му. Джизела беше ужасно глупава, но много по-опитна от мене, тя си беше втълпила, че трябва да ме покровителства и поучава. Накратко казано — за живота и щастието имаше същите възгледи като мама. Само че при мама, те бяха резултат от горчиви разочарования и лишения, докато у Джизела бяха плод на глупост и огромно високомерие. В известен смисъл мама се задоволяваше с формулирането им, за нея правотата на разбиранията й беше едва ли не по-важна от прилагането им; ала Джизела, която винаги бе разсъждавала така, дори не подозираше, че е възможно да се мисли другояче, учудваше се, че не се държа като нея и едва когато съвсем случайно показах неодобрението си, нейното недоумение премина в гняв и ревност. Тя изведнъж проумя, че не само не приемам закрилата и поученията й, но дори от висотата на безкористните си стремежи я укорявам. Тогава, навярно донякъде подсъзнателно, тя си постави за цел да заличи неодобрението ми, като ми повлияе да заприличам на нея. Взе да повтаря, че съм глупачка, задето съм девствена, че й е жал да ме гледа как водя изпълнен с лишения живот и ходя зле облечена и че само да поискам, благодарение на красотата си, мога да заживея по-добре. Накрая от неудобство, че я оставям да се заблуждава за общуването ми с мъже, й признах за отношенията си с Джино, но обясних, че сме годеници и скоро ще се оженим. Тя веднага попита какво работи и като чу, че е шофьор, сбърчи нос. Въпреки това пожела да се запознае с него.
Джизела беше най-близката ми приятелка, Джино — моят годеник; сега ги преценявам обективно, но тогава бях напълно неспособна да разбера що за хора са. Споменах, че считах Джино за съвършен, навярно съм съзнавала и недостатъците на Джизела, но й приписвах голямо сърце, имайки предвид загрижеността й за съдбата ми, и отдавах намерението й да ме поквари на криворазбрана представа за доброто. И тъй, не без вълнение ги представих един на друг и в наивността си желаех да се сприятелят. Срещнахме се в един млечен бар. Джизела през цялото време мълча, изпълнена с неприязън. Останах с впечатление обаче, че Джино възнамеряваше да я спечели, защото, както винаги, насочи разговора към вилата, като се впусна да превъзнася богатствата на господарите си, с надеждата, че ще смае Джизела и скромното му положение ще остане незабелязано. Но тя не омекна и запази недружелюбния тон. После, не помня по какъв повод, му подхвърли: