Засягаше ме най-често на слабото място — дрехите. Казваше: „Днес наистина се срамувам да ходя с тебе“. Или: „Рикардо никога няма да ми разреши да изляза с такова нещо на гърба. Нали, Рикардо? Любовта, мила моя, личи по тези неща“. Имах глупостта винаги да се хващам на грубите й уловки, горещях се, защитавах Джино и с все по-отслабваща убеденост, облеклото си. Накрая, почервеняла и със сълзи на очи, пак претърпявах поражение. Веднъж от жалост Рикардо предложи.
— Днес ще направя подарък на Адриана. Да вървим, искам да ти купя чанта.
Джизела яростно се противопостави:
— Не, не, никакви подаръци. Тя си има Джино, нека той да й купи.
Рикардо, който направи предложението от съжаление, без да си представя какво удоволствие щеше да ми достави подаръкът му, моментално се отказа, а аз напук още същия следобед отидох и с мои пари си купих чанта. На следващия ден им се представих с чантата под ръка, заявявайки им, че Джино ми я е подарил. Това беше единствената победа, която удържах в тази малка срамна война. И тя ми излезе солена, защото чантата беше скъпа и похарчих много пари.
Когато Джизела реши, че благодарение на иронизирането, обидите и поученията й съм достатъчно разколебана, ме повика и каза, че иска да ми предложи нещо.
— Но ти — добави — ме остави да говоря докрай и недей, както винаги, да отказваш, преди да си чула всичко.
— Говори — отвърнах.
— Знаеш, че те обичам — започна тя, — ти си ми като сестра, дето се вика. С красотата си можеш да имаш каквото си поискаш. Никак не ми е приятно да те гледам, че ходиш лошо облечена и приличаш на просякиня. Слушай сега — тя замълча и тържествуващо ме погледна, — познавам един изключително фин, изискан и сериозен господин, който те е виждал и много се интересува от тебе. Женен е, но семейството му е в провинцията. Голяма клечка е — прибави тя, снишавайки глас — в полицията. Ако решиш да се запознаеш с него, ще ти го представя. Както ти казах, той е много фин и сериозен човек и с него можеш да си сигурна, че никой нищо няма да разбере. Освен това е крайно зает и ще го виждаш два-три пъти месечно. Той няма нищо против, щом ти е приятно, да продължаваш с Джино, дори да се омъжиш за него, но в замяна ще има грижата да ти осигури по-добър живот от сегашния… Какво ще кажеш?
— Казвам — рязко отвърнах, — че много му благодаря, но не мога да приема.
— Защо? — искрено учудена възкликна тя.
— Защо ли… Обичам Джино и ако приема, повече няма да мога да го погледна в очите.
— Е, нали ти казвам, че Джино няма да разбере нищо.
— Точно затова.
— Като си помисля — поде тя, сякаш разсъждаваше гласно — какво ли щях да отвърна, ако преди време някой ми направеше подобно предложение? Ти как смяташ?
— Не, не… не приемам.
— Ти си глупачка! — разочаровано каза Джизела. — Ето какво значи човек да бяга от късмета си.
Наговори ми още куп неща от този род, на които аз все възразявах, после, крайно недоволна, тя си тръгна.
С въодушевление бях отхвърлила предложението й, без да преценя стойността му. Но после, когато останах сама, почти съжалявах, защото може би Джизела бе права, че това е единствената ми възможност да постигна всичко, от което отчаяно се нуждаех. Но веднага отблъснах тази мисъл и още по-здраво се вкопчих в мечтата си да се омъжа и да живея порядъчно, макар и не охолно. Жертвата, която ми се струваше, че съм направила, ме задължаваше по-силно от преди на всяка цена да си създам семейство.
И все пак не устоях на суетния си порив и споделих с мама предложението на Джизела. Мислех, че ще й доставя двойно удоволствие: знаех, че тя страшно се гордее с красотата ми и същевременно държи на своето — предложението ласкаеше гордостта й и потвърждаваше правотата на нейните разбирания. Вълнението, което разказът ми предизвика у нея, ме изненада. Очите й алчно светнаха и лицето й се зачерви.