— Но кой е той? — попита накрая.
— Един господин — отговорих. Срамувах се да й кажа, че работи в полицията.
— И тя ти каза, че е много богат?
— Да, изглежда печели доста.
Мама не се осмеляваше да изрече онова, което явно мислеше — че съм постъпила неправилно, като не съм се съгласила.
— Видял те и казал, че се интересува от тебе… Защо не я е накарал да го представи?
— За какво ми е да се запознавам, като не съм съгласна?
— Жалко, че вече е женен.
— И ерген да беше, нямаше да се запозная с него.
— Има толкова начини нещата да се уредят — продължи мама, — богат мъж и те харесва… От нищо нещо. Може да ти помогне просто така, без да поиска нищо в замяна.
— Не, не — възразих, — това са хора, които нищо не правят даром.
— Никога не се знае.
— Не, не — повторих.
— Не ме интересува — отсече мама, като поклати глава, — но Джизела е рядко добро момиче и наистина те обича. Друга на нейно място щеше да завижда и да премълчи. Личи си, че действително ти е приятелка.
След отказа ми Джизела вече не отвори дума за изискания господин и даже, за мое учудване, престана да ме уязвява за годежа ми. Продължавах тайно да се срещам с нея и Рикардо и неведнъж я споменавах пред Джино с желание да се сдобрят, защото увъртанията никак не ми харесваха. Но всеки път Джино потвърждаваше ненавистта си към нея и не ми даваше да се доизкажа, кълнеше се, че само да научи, че се срещам с нея, между нас е свършено. Говореше сериозно и останах с впечатлението, че едва ли не би се възползвала от този претекст, за да развали сватбата. Споделих с мама неприязънта му към Джизела и не без злост тя отбеляза:
— Не иска да я виждаш, защото се страхува, че ще направиш сравнение между дрипите, с които той те оставя да ходиш, и дрехите, които нейният годеник й подарява.
— Не, Джино твърди, че тя не е стока.
— Той не е стока. Дай боже да разбере, че се срещате, и да развали годежа.
— Мамо! — възразих изплашено. — Не ти ли идва наум, че мога да му го кажа?
— Не, не — бързо и с огорчение ме прекъсна тя, — това са си ваши работи и не ме засягат.
— Само да му кажеш — разпалено заявих, — няма да ме видиш повече!
Беше сиромашко лято с топли и ясни дни. Веднъж Джизела ми каза, че тя, Рикардо и негов приятел решили да направят екскурзия с кола. Трябвало им още една жена, за да прави компания на Рикардовия приятел, и се сетили за мене. Приех с радост, защото живеех в оскъдица и копнеех за някакво развлечение, което да разнообрази ежедневието ми. Излъгах Джино, че се налага да позирам няколко часа допълнително, и рано сутринта тръгнах за срещата, която беше след Понте Милвио. Колата вече ме чакаше и като приближих, седналите отпред Джизела и Рикардо не помръднаха, но приятелят му скочи от колата да ме посрещне. Беше млад, среден на ръст мъж, с жълтеникаво лице, големи черни очи, орлов нос и широка уста с извити нагоре крайчета, които създаваха илюзия за усмивка. Беше облечен със строга елегантност, много по-различна от тази на Рикардо: тъмносиво сако, сиви панталони в по-светъл нюанс, риза с колосана яка и черна вратовръзка с перла. Имаше нежен глас, погледът му също ми се стори благ, но меланхоличен и като че отегчен. Беше крайно вежлив, почти превзет. Джизела ми го представи като Стефано Астарита и веднага се досетих, че той е изисканият господин, за чиито галантни предложения вече бях уведомена. Не съжалявах, че се запознах с него, защото всъщност желанията му не ме оскърбяваха, а дори в известен смисъл ме ласкаеха. Протегнах му ръка, той я поднесе към устните си почтително, макар че бе напрегнат. След това се качих в колата, Астарита седна до мене и потеглихме.
Докато пътувахме сред пожълтелите поля по пустия, огрян от слънцето път, почти не разговаряхме. Бях щастлива, че се возя в кола, бях щастлива от екскурзията и вятъра, който духаше в лицето ми през прозореца, и не се насищах да гледам полето. За втори или трети път през живота си бях на излет с кола и едва ли не се страхувах, че времето лети, а исках да видя колкото се може повече неща: плевници, мандри, дървета, хълмове, ниви, гори. Мислех си, че ще минат месеци, а навярно и години, докато ми се удаде възможност да направя подобна разходка, затова трябва да съхраня в паметта си подробностите, за да мога по-късно да си ги припомням с удоволствие. Астарита седеше скован и безучастен и изглежда забелязваше само мене. И за миг не откъсваше меланхоличния си и копнеещ взор от лицето и тялото ми и погледът му действително имаше хипнотичен ефект. Не твърдя, че неговото внимание ми е било неприятно, само ме смущаваше. Постепенно се почувствах задължена да му обърна внимание и аз и да го заговоря. Той беше сложил ръце на коленете си, на едната имаше венчална халка и пръстен с брилянт. Небрежно казах: