— Какъв хубав пръстен.
Той го погледна и без да отмести ръката си, отвърна:
— Беше на баща ми. Свалих го от пръста му, когато почина.
— О! — възкликнах смутено и като посочих венчалната халка, добавих: — Женен ли сте?
— И още как — с присъщото си мрачно задоволство отговори той. — Имам съпруга, имам деца… Имам всичко.
— Жена ви хубава ли е? — плахо попитах.
— По-малко от вас — без да се усмихва, тихо и надменно отговори той, сякаш ми съобщаваше важна тайна и с ръката, на която носеше пръстена, опита да хване моята.
Бързо се отдръпнах и отново попитах:
— С жена си ли живеете?
— Не, тя е в… — назова далечен град в провинцията, — а аз съм в Рим. Живея сам. Надявам се, че ще ме посетите.
Престорих се, че не съм чула предложението му, което той едва смотолеви, и запитах:
— Защо? Неприятно ли ви е да живеете със съпругата си?
— Разделени сме официално — направи гримаса той. — Когато се ожених, бях момче. Майка ми уреди женитбата. Известно е как стават тези неща… момиче от добро семейство, с голяма зестра. Родителите уговарят браковете, но децата им трябва да се женят. Да живея със съпругата си ли? Вие на мое място бихте ли живели с такава жена?
Той извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото, отвори го и ми подаде една снимка. Видях две момиченца, които, изглежда, бяха близначки — тъмнокоси и бледи, облечени в бяло. Зад тях, с ръце на раменете им, беше застанала тъмнокоса бледа жена, с приближени като на бухал очи и злобен израз. Върнах снимката на Астарита, той я пъхна в портфейла и на един дъх изрече:
— Аз искам да живея с вас.
— Изобщо не ме познавате — отговорих смутена от налудничавото му държание.
— Познавам ви прекрасно, следя ви от месец и знам всичко за вас.
Беше седнал на разстояние от мене и говореше с уважение, но силата на чувството караше очите му да горят.
— Аз съм сгодена — обясних.
— Джизела ми каза — приглушено отвърна той. — Но какво от това? Не говорим за годежа ви — пресилено небрежно, бързо махна с ръка Астарита.
— Но мене ме интересува — възразих.
Астарита ме изгледа и продължи:
— Вие много ми харесвате, може би не си давате сметка колко ми харесвате.
Наистина бръщолевеше като луд. Фактът, че не ме доближаваше и не се опитваше да вземе ръката ми, ме успокояваше.
— Няма нищо лошо в това, че ме харесвате — казах.
— А вие харесвате ли ме?
— Не.
— Имам пари — направи неопределена гримаса той, — имам достатъчно пари, за да ви направя щастлива. Ако дойдете при мен, няма да съжалявате.
— Нямам нужда от вашите пари — спокойно и почти любезно отговорих.
Той сякаш не чу и като не преставаше да ме гледа, каза:
— Много сте красива.
— Благодаря.
— Имате прекрасни очи.
— Така ли мислите?
— Да… и устните ви са много хубави. Бих искал да ги целуна.
— Защо ми говорите така?
— Бих искал да целувам и тялото ви… цялото.
— Защо ми говорите така? — повторих въпроса. — Неприлично е, аз съм сгодена и след два месеца ще се омъжа.
— Простете, но ми доставя голямо удоволствие да ви казвам някои неща. Мислете си, че не говоря на вас.
— Много ли има още до Витербо? — попитах, за да променя разговора.
— Почти пристигнахме. Ще обядваме там. Обещайте ми, че ще седнете до мене на масата.
Започнах да се смея, защото упоритостта му ме ласкаеше.
— Добре — съгласих се.
— Ще седите до мене — не преставаше той, — както сега. Стига ми да усещам парфюма ви.
— Не съм парфюмирана.
— Аз ще ви подаря парфюм — предложи той.
Вече бяхме във Витербо, колата намали скорост и влязохме в града. Джизела и Рикардо, през цялото време бяха мълчали. Чак когато бавно се вляхме в оживената улица, приятелката ми се обърна и попита:
— Как сте? Какво си мислите, че не ви видях ли?