Астарита замълча. Аз възнегодувах:
— Нямаше нищо за гледане, разговаряхме.
— Хайде, хайде — каза тя.
Междувременно стигнахме до площада, слязохме от колата и под великолепното меко ноемврийско слънце тръгнахме на разходка по централния булевард сред неделната тълпа. Сериозен, дори навъсен, Астарита не се откъсваше и за секунда от мене, вървеше с вдървена глава над високата колосана яка, с ръка в джоба, отпуснал нехайно другата. По-скоро изглеждаше, че ме охранява, отколкото съпровожда. Джизела високо се смееше и шегуваше с Рикардо и немалко хора се обръщаха и ни оглеждаха. Влязохме в някаква сладкарница и прави изпихме по един вермут. Изведнъж дочух, че Астарита бълва през зъби някакви закани и попитах какво е станало.
— Онзи тъпак на входа ви гледа нахално — яростно отвърна той.
Обърнах се и видях слаб рус младеж, застанал пред сладкарницата, който наистина ме наблюдаваше.
— Какво лошо има? — весело запитах. — Гледа ме… Е, и?
— Способен съм да ида и да му разбия физиономията.
— Само да го направите — троснах се аз, — повече няма да ви погледна и да ви проговоря. Нямате право да предприемате нищо. Не сте ми никакъв.
Той нищо не каза, отиде до касата и плати вермута. Излязохме навън и продължихме да се разхождаме по булеварда. Слънцето, глъчката, човешкият поток и лъхащите на здраве червендалести провинциални лица ме развеселиха. Стигнахме до отдалечено площадче в дъното на една пряка на булеварда и аз спонтанно възкликнах:
— Ако имам хубава къщичка като онази там — посочих им малка семпла двуетажна къща зад църквата, — щях да съм изключително доволна, че живея тук.
— За бога! — възкликна Джизела. — Да живея в провинцията, и при това във Витербо! Не, ако ще да ме позлатят!
— Доста бързо ще ти омръзне, Адриана — допълни Рикардо, — който е свикнал с Рим, няма да издържи в провинцията.
— Грешите — възразих, — с удоволствие ще живея тук с мъж, който ме обича. Четири чисти стаи, навес от виещи се растения, четири прозореца… не искам повече.
Говорех искрено, защото си представях, че съм там с Джино. Обърнах се към Астарита и добавих:
— Вие какво ще кажете?
— Бих живял тук с вас — с половин уста рече той, като се стараеше другите да не го чуят.
— Твоят недостатък, Адриана, е — каза Джизела, — че си много непретенциозна. Който иска от живота малко, нищо не получава.
— Но аз не искам нищо.
— Да се ожениш за Джино обаче искаш — възрази Рикардо.
— А, това — да.
Стана късно, булевардът обезлюдяваше и влязохме в ресторанта. Партерът бе препълнен предимно със селяни, дошли за неделния пазар във Витербо. Джизела сбърчи нос, заявявайки, че вонята ще я задуши, и попита собственика има ли възможност да обядваме на втория етаж. Той отговори положително, тръгна пред нас по дървената стълбичка и ни въведе в дълга тясна стая с един-единствен прозорец, който гледаше към някаква уличка. Вдигна щорите, затвори прозореца и сложи покривка на голямата селска маса, която заемаше значителна част от помещението. Помня, че стените бяха облепени с разпокъсани стари и избелели хартиени тапети, с десен на цветя и птици, и освен масата имаше само малък остъклен бюфет, пълен с чинии.
През това време Джизела обикаляше наоколо, разглеждаше всичко, даже надзърна през прозореца към уличката. Накрая бутна една врата, която вероятно водеше към съседната стая, и след като надникна вътре, със свойствената си престорена непринуденост попита собственика какво е предназначението й.
— Спалня — отвърна той. — Ако някой иска да си почине след обеда.
— Ще си починем, нали, Джизела? — глупаво се ухили Рикардо.
Тя се престори, че не чува, и след като повторно огледа спалнята, внимателно притвори вратата. Малката интимна трапезария ме очарова и не се замислих за незатворената врата и за заговорническото споглеждане между Джизела и Астарита, което не ми убягна. Седнахме на масата и както бях обещала, се настаних до Астарита, но той като че ли не забеляза, толкова умислен изглеждаше, сякаш бе изгубил способността да разговаря. След малко собственикът влезе с ордьоврите и виното, бях прегладняла и лакомията, с която се нахвърлих на храната, разсмя останалите. Джизела се възползва от случая, за да поднови обичайните си подигравки:
— Яж, яж. С Джино никога няма да ядеш нито тъй много, нито тъй вкусно.
— Защо? Той ще печели.
— Да, и всеки ден ще ядете фасул.