— И фасулът е вкусен — засмя се Рикардо, — незабавно ще си поръчам една порция.
— Ти си глупачка, Адриана — продължи Джизела, — имаш нужда от състоятелен, сериозен и порядъчен мъж, който да се грижи за тебе и да не ти липсва нищо, да извлечеш полза от красотата си, а вместо това си се хванала с някакъв си Джино.
Упорито мълчах и с наведена глава се хранех. Рикардо през смях се обади:
— На мястото на Адриана аз не бих се отказал от нищо: нито от Джино, като се е видяло, че толкова й харесва, нито от сериозния мъж. Бих взел и двамата… И може би Джино няма да има нищо против.
— Не — бързо казах. — Само да разбере, че днес съм била на екскурзия с вас, ще развали годежа.
— Защо? — сърдито попита Джизела.
— Защото е против нашите срещи.
— Гадна свиня, дрипльо, тъпак! — ядно рече тя. — Ще ми се наистина да опитам — да ида и да му кажа: „Адриана се среща с мене, днес цял ден бяхме заедно. Хайде сега, ако обичаш, развали годежа“.
— Не, недей! — помолих я изплашена. — Не прави това.
— За тебе ще е истинско щастие.
— Добре, но не го прави — повторно помолих, — ако ме обичаш, няма да го направиш.
Докато говорехме, Астарита не обелваше дума и почти не докосваше яденето. Гледаше ме вторачено с напрегнатия си, тежък и отчаян поглед, който много ме смущаваше. Искаше ми се да му кажа да не ме гледа така, но се боях от подигравките на Джизела и Рикардо. По същата причина нямах смелост да му се противопоставя, когато той, възползвайки се от момента, в който опрях лявата си ръка на стола, я взе в своята и я притисна силно, като ме принуди да се храня само с дясната. Сгреших, защото Джизела през смях извика:
— На думи голяма вярност към Джино, но на дела… Какво си мислиш, че не ви виждам как си стискате ръцете под масата ли?
Почервенях от срам и се помъчих да си дръпна ръката. Астарита обаче я задържа. Рикардо се намеси:
— Остави ги. Какво толкова правят? Държат си ръцете… Е, добре, и ние ще направим същото.
— Пошегувах се — отвърна Джизела. — Напротив, доволна съм.
След като изядохме макароните, дълго чакахме второто ястие. Джизела и Рикардо непрекъснато се смееха, шегуваха се с мен, пиеха и ме подканяха да им правя компания. Червеното вино беше хубаво, но много силно и бързо ми завъртя главата. Приятният му резлив вкус ми се нравеше и замаяна си мислех, че изобщо не съм пияна и мога да пия до безкрай. Сериозен и мрачен, Астарита здраво стискаше ръката ми, но аз вече не се съпротивлявах и реших, че мога да му позволя да я подържи. Над вратата на трапезарията бе закачена картина, изобразяваща обкичен с рози балкон, на който мъж и жена, облечени по модата отпреди петдесет години, се прегръщаха по особен начи. Джизела я съгледа и заяви, че не й било ясно как щели да успеят да се целунат в тази поза.
— Дай да опитаме — предложи тя на Рикардо, — да видим ще можем ли да ги имитираме.
Смеейки се, Рикардо застана като мъжа. През смях Джизела го последва, опря се на масата и зае позата на жената от картината, облегната на перилата на отрупания с цветя балкон. С голямо усилие успяха да доближат устни и почти мигновено изгубиха равновесие и едва не паднаха върху масата. Възбудена от играта, Джизела извика:
— Сега е ваш ред!
— Защо? — попитах разтревожена. — Ние какво общо имаме?
— Хайде, опитайте!
Усетих, че Астарита ме прегърна през талията, и понечих да се освободя.
— Не искам — възпротивих се.
— Ох, че си досадна! — викна Джизела. — Това е само игра!
— Не съм съгласна!
Рикардо се смееше и на свой ред подстрекаваше Астарита да ме целуне:
— Астарита, ако не я целунеш, няма да те погледна повече!
Сериозността на Астарита почти ме плашеше, беше ясно, че изобщо не го приема като игра.
— Я ме оставете! — ядосах се аз и се обърнах с лице към него.
Той ме изгледа, погледна въпросително към Джизела, сякаш очакваше насърчение от нея.
— Смелост, Астарита! — окуражи го тя.
Джизела изглеждаше дори по-настървена от него, и то, както смътно усещах, някак жестоко и безмилостно.
Астарита още по-здраво ме сграбчи през кръста и ме притегли към себе си, вече не ставаше дума за игра, той държеше на всяка цена да ме целуне. Безмълвно се мъчех да се откопча, но той беше много по-силен и колкото и да опирах ръце в гърдите му, виждах как лека-полека лицето му се приближава до моето. Навярно нямаше да успее, ако Джизела не беше му се притекла на помощ. Изведнъж, с пронизителен ликуващ вик тя скочи, изтича зад гърба ми, хвана ми ръцете и ги издърпа назад. Не виждах лицето й, но по тона и по начина, по който забиваше нокти в плътта ми, разбирах колко е настървена — смееше се възбудено, злорадо и с треперещ глас повтаряше: