Дълго стояхме мълчаливо в обляната от слънце стая в очакване да дойдат Джизела и Рикардо. Астарита непрекъснато пушеше, всяка следваща цигара палеше от фаса на предишната и през димните кълба, с които яростно се обграждаше, ми отправяше красноречиви погледи. Искаше да говори, но не се осмеляваше. С кръстосани крака седях до масата и копнеех само да си тръгна оттук. Не се чувствах нито изморена, нито опозорена, но все пак мечтаех да остана сама и на спокойствие да обмисля случилото се. С празна глава и едничкото желание да се махна оттук неволно правех опити да се развличам от незначителни неща — перлата върху вратовръзката на Астарита, десена на хартиените тапети, кръжащата около ръба на чашата муха, петънцето от домат на блузата ми. Ядосвах се на себе си, че съм неспособна да разсъждавам по-сериозно. Но когато след продължилото мълчание Астарита се престраши най-сетне и ме попита: „За какво мислиш?“, разсейването ме улесни. Позачудих се, после искрено отговорих:
— Счупил ми се е един нокът и се питам къде ли съм го закачила.
Беше самата истина, но той направи тъжна и недоверчива гримаса и окончателно се отказа да води разговор с мен.
Най-сетне, по божията воля, Джизела и Рикардо влязоха позадъхани, но весели и безгрижни както преди. Със закъснение се удивиха, че сме сериозни и смълчани; за разлика от любовта на Астарита тяхната имаше щастлив край и ги беше успокоила. Дори Джизела отново се държеше сърдечно с мене, забравила за грубостта и жестокостта, която показваше преди и след изнудването ми от Астарита, и аз си помислих, че навярно моето нещастие е послужило като чувствена подправка към блудкавата й връзка с Рикардо. По стълбата тя ме прегърна и промърмори:
— Защо гледаш така? Ако се тревожиш заради Джино, бъди спокойна… нито аз, нито Рикардо ще споменем пред някого.
— Уморена съм — излъгах.
Не умея да се сърдя и една прегръдка бе достатъчна, за да разпръсне неприязънта ми.
— И аз съм изморена — отвърна тя, — този вятър така ме обрули… — Поспря се на прага на ресторанта и изчака Астарита и Рикардо, които вървяха пред нас, да стигнат до колата. — Никак ли не те е яд на мене за случилото се?
— Съвсем не си — отговорих. — Ти какво общо имаш?
След като извлече всички възможни наслади от собствената си интрига, Джизела искаше да се увери, че не тая омраза. Добре я разбирах и тъй като се опасявах тя да не се досети за това и да се обиди, исках да разсея подозренията й и да се покажа мила. Обърнах се, целунах я по бузата и добавих:
— Защо да ти се сърдя? Ти винаги си мислила, че трябва да оставя Джино и да тръгна с Астарита.
— Точно така — разпалено одобри тя. — И сега го мисля, но се страхувам, че никога няма да ми простиш.
Изглеждаше угрижена и аз, странно заразена от настроението й, повече от нея се притесних, да не би да отгатне истинските ми чувства.
— Ясно е, че не ме познаваш — отговорих непринудено, — знам, че настояваше да оставя Джино, защото ме обичаш и ти е неприятно, че пренебрегвам интересите си. И може би — добавих и последната лъжа — имаш право.
Облекчена, тя ме хвана под ръка и спокойно и поверително заговори:
— Трябва да ме разбереш. Астарита или някой друг, все едно, но не и Джино. Не можеш да си представиш колко ми е неприятно да гледам как хубаво момиче като тебе си съсипва живота… Питай Рикардо, по цял ден само това му приказвам.
Както винаги, ми говореше без никакво стеснение, а аз само се съгласявах каквото и да кажеше. Така стигнахме до колата. Заехме предишните си места и потеглихме.
По време на пътуването и четиримата мълчахме. Астарита продължаваше да ме гледа по-скоро с огорчение, отколкото със страст, но погледът му не ме смущаваше и нямах желание, както на отиване към Витербо, да разговарям и да бъда любезна с него. С удоволствие вдишвах вятъра, който през отвореното прозорче духаше в лицето ми, и машинално следях по изписаните по крайпътните камъни километри какво разстояние ни дели от Рим. Изведнъж усетих, че Астарита докосва ръката ми и се опитва да сложи нещо в дланта ми, навярно парче хартия. Изненадана предположих, че за да общува с мене, е прибягнал до писмо, защото не дръзваше да ме заговори. Но когато погледнах надолу, видях, че е сгъната на четири банкнота.
Докато се стараеше да ме накара да свия пръстите си върху банкнотата, той ме гледаше втренчено и за миг се поблазних да я хвърля в лицето му. Но същевременно ми мина през ума, че постъпката ми ще е безсмислена и плод на подражание, а не от гордост. Чувството, което изпитах тогава, ме порази и никога по-късно, винаги когато получавах пари от мъже, не го изживях повторно толкова ясно и силно — като съпричастност в чувственото удоволствие, каквото преди малко, в ресторантската стая, никоя от милувките на Астарита не можа да ми вдъхне. Едно предусещане на неизбежната ми зависимост, казвам, което внезапно ми разкри важна и неизвестна ми дотогава черта на моя характер. Естествено, аз съзнавах, че не бива да приемам парите, но едновременно с това исках да ги взема. И не от алчност, напротив, а заради непознатото удоволствие, което това предложение породи в душата ми.