Макар че реших да ги взема, направих отрицателен знак с глава, но той беше инстинктивен, без сянка от демагогия. Астарита бе настойчив, продължаваше да ме гледа право в очите и аз преместих банкнотата от дясната в лявата си ръка. Бях обзета от странна възбуда, усещах, че лицето ми гори и дишането ми е учестено. Ако в онзи миг той беше отгатнал състоянието ми, вероятно щеше да си въобрази, че го обичам. Нищо подобно, само парите, начинът и причината, поради които ми ги даде, ме развълнуваха силно. Астарита взе ръката ми и я поднесе към устните си, оставих го да я целуне, после я издърпах. До пристигането в Рим не се погледнахме.
В града четиримата се разделихме почти припряно, сякаш всеки знаеше, че е било извършено престъпление и бързаше да отиде да се скрие. И наистина през деня бяхме извършили нещо твърде сходно с престъпление: Рикардо от глупост, Джизела от завист, Астарита от похотливост, а аз от неопитност. Джизела ми определи среща на следващия ден, за да позираме, Рикардо ми пожела лека нощ, а Астарита, сериозен и разстроен, можа само да ми стисне ръката. Бяха ме закарали пред блока и независимо от умората и гнетящия спомен, суетата ми бе удовлетворена, докато слизах от хубавата кола пред нашия вход под погледите на съседското семейство на железничаря, което ни гледаше от прозореца. Затворих се в моята стая и първата ми работа беше да видя парите. Седнах в края на леглото и за миг се почувствах почти щастлива, защото се оказа, че не е една банкнота от хиляда лири, а три. Сумата не само бе достатъчна, за да изплатя последните вноски за мебелите, но и да си купя нещо, от което се нуждая. Никога не бях притежавала толкова пари и не се насищах да ги докосвам и съзерцавам, но бедността ми правеше това изживяване по-скоро нереално, отколкото приятно. Сигурно дълго съм гледала банкнотите, както впрочем бях разглеждала и мебелите си, докато напълно се уверя, че ми принадлежат.
Пета глава
Сънят ми през онази нощ — продължителен и дълбок — заличи, или поне така ми се стори, дори спомена за приключението във Витербо. На следния ден се събудих успокоена и решена с предишното постоянство да следвам стремежа си към порядъчен семеен живот. Джизела, с която се срещнах сутринта, било от угризения, било по-скоро от благоразумие, не намекна за екскурзията и аз й бях благодарна. Но мисълта за предстоящата среща с Джино ме тревожеше. Макар да бях убедена в невинността си, съзнавах, че е наложително да го излъжа. Беше ми неприятно да го правя, а и не бях сигурна, че ще съумея, защото се случваше за първи път и досега бях напълно искрена с него. Вярно, криех, че продължавам да се виждам с Джизела, но причините за това бяха тъй невинни, че не се броеше за лъжа, а за изход, към който прибягвах заради неговата необяснима неприязън към приятелката ми.
Бях разстроена и щом се срещнахме през деня, едва се въздържах да не избухна в сълзи, да му разкажа всичко и да го помоля за прошка. Станалото на екскурзията във Витербо ми тежеше на душата и изпитвах силно желание да го споделя, за да се освободя от него. Ако Джино беше по-различен и по-малко ревнив, несъмнено бих му разказала и после, струва ми се, щяхме да се обичаме повече от преди, щях да се чувствам закриляна и връзката ни да е по-здрава и от самата любов. Обикновено сутрин спирахме с колата на околоградския път. Джино забеляза, че съм угрижена, и попита:
— Какво ти е?
Помислих: „Ще му разкажа всичко дори с цената на това да ме изхвърли от колата и да се върна в Рим пеша“. Но не ми стигна смелостта и на свой ред попитах:
— Обичаш ли ме?
— И още питаш! — отвърна той.
— Винаги ли ще ме обичаш? — продължих с насълзени очи.
— Винаги.
— Скоро ли ще се оженим?
Джино изглеждаше отегчен от настойчивостта ми.