— Честна дума — каза, — мога да си помисля, че не ми вярваш. Не се ли разбрахме да се оженим на Великден?
— Да, така е.
— Не ти ли дадох пари да обзаведеш апартамента?
— Даде.
— Е, тогава честен мъж ли съм, или не? Каквото говоря, това правя. Бас държа, че майка ти те е настройвала.
— Не, не, мама няма нищо общо — възразих изплашена. — Кажи ми, ще живеем ли заедно?
— То се знае.
— И ще бъдем ли щастливи?
— Ще зависи от нас.
— И ще живеем заедно? — отново попитах, неспособна да се отърся от кошмара на безпокойството си.
— Уф… вече ми зададе този въпрос и аз ти отговорих.
— Извинявай — рекох, — но понякога ми се струва невъзможно.
Не можех повече да се владея и заплаках. Той остана крайно изненадан от сълзите ми, дори разтревожен, но причината за неговото притеснение, което сякаш бе породено от много угризения, ми стана ясна доста по-късно:
— Хайде, хайде, какъв смисъл има да плачеш?
В действителност аз плачех от огорчение и мъка, че не мога да му разкажа за случилото се и да освободя съвестта си от бремето на терзанията. Плачех и от унижение, защото се чувствах недостойна за него — съвършения и добрия.
— Имаш право — изрекох най-сетне с усилие, — аз съм глупачка.
— Не съм казал това, но не виждам какво е станало, та да плачеш.
На душата ми беше тежко. Още същия следобед, като се разделихме, отидох да се изповядам в църквата. Не бях го правила близо година, но през цялото време знаех, че мога да го направя, и това ми стигаше. Бях престанала да се изповядвам, откакто за първи път целунах Джино. Давах си сметка, че според религията нашите отношения са грях, но тъй като щяхме да се женим, не се измъчвах и възнамерявах преди сватбата наведнъж да искам опрощение за всичко.
Запътих се към малка църква в центъра на града, чийто вход беше между кино и магазин за чорапи. Вътре беше почти тъмно, светеше само около големия олтар и параклиса, посветен на Мадоната, по-встрани от него. Църквата беше разкъртена и мръсна, разместените и разпръснати сламени столове си стояха в безпорядъка, оставен от вярващите, когато са си тръгвали, и по-скоро навеждаха на мисълта за досадно събрание, от което са се оттеглили с облекчение, отколкото за тържествена неделна служба.
Слабата светлина, проникваща през капандурите на купола, осветяваше прашния под и изпъстрената с бели петна олющена жълта мазилка, която по колоните имитираше мрамор. Безбройните старинни сребърни дарове в готически стил, окачени един до друг по стените, създаваха усещане за потискаща кинкалерия. Но във въздуха се долавяше мирис на тамян и това ме насърчи. Като дете често бях вдишвала аромата му и спомените, които той будеше у мене, бяха светли и приятни. Стори ми се, че се намирам на познато място и че винаги съм посещавала точно тази църква, макар за първи път да влизах в нея.
Преди да се изповядам, ми се прииска да ида в страничния параклис, където бях зърнала статуя на Мадоната. Още от раждането си съм била обречена на Дева Мария и мама дори разправяше, че приличам на нея по големите нежни черни очи и правилните черти на лицето. Винаги съм обичала Мадоната, защото държи дете в ръцете си, после нейното дете е станало мъж, когото са убили, а тя, рождената майка, която го е обичала, тъй както се обича син, е страдала много, когато го е видяла разпънат на кръста. Нерядко мислех, че само тя, изстрадалата, може да разбере моите мъки и като малка исках да се моля единствено на нея, сякаш никой друг не можеше да ме разбере. Освен това тя ми харесваше, защото беше много по-различна от мама — гледаше ме с любов, блага, нежна, разкошно облечена и допусках, че е възможно истинската ми майка да е Мадоната, а не мама, която вечно крещеше, задъхваше се и се обличаше лошо.
Коленичих и като закрих лице с ръце, отправих дълга молитва към Дева Мария, умолявайки я да ми прости стореното и да закриля мама, Джино и мене. После се сетих, че не бива да храня неприязън към никого, и я помолих да закриля и Джизела, която от завист ме беше предала, и Рикардо, който от глупост й помагаше, и Астарита. За Астарита се молих по-дълго, отколкото за другите, защото изпитвах ненавист към него и исках да я залича, да го обичам както всички останали и напълно да забравя злото, което ми причини. Накрая толкова се разчувствах, че ми се доплака. Със забулени от сълзи очи погледнах към олтара, статуята изглеждаше размазана и полюляваща се, сякаш я гледах под вода, пламъчетата на восъчните свещи, които я ограждаха, образуваха златисти петна, приятни за погледа, ала и натъжаващи, както звездите, които ни се иска да докоснем, но знаем, че са много далече. Дълго стоях загледана в статуята на Мадоната, после с някакво горчиво облекчение сълзите се отрониха от очите ми, леко се плъзнаха по бузите и в светлината на свещите съзрях, че Девата с Младенеца в ръце ме наблюдава. Стори ми се, че ме гледа със съчувствие и симпатия, в сърцето си й благодарих, изправих се и вече успокоена, тръгнах да се изповядвам.