Изповедалните бяха празни и докато обикалях, търсейки с поглед свещеник, зърнах един мъж, който излезе от вратичката вляво от големия олтар, застана пред него, коленичи, прекръсти се и се отправи към отсрещната страна. Беше монах, не разбрах от кой орден, събрах кураж и тихичко го повиках. Той се обърна и веднага тръгна към мене. Когато се приближи, видях, че е млад, доста висок, атлетичен, с приятно, ведро и мъжествено лице, обрамчено с рядка руса брада, със сини очи и високо чело. Неволно ми мина през ума, че е изключително красив мъж, какъвто рядко се среща не само из църквите, но и в живота, и бях доволна, че ще се изповядам на него. Тихо му съобщих желанието си и той с леко и подканващо кимване тръгна пред мене към една изповедалня.
Влезе в кабинката, а аз застанах отпред, пред решетката. На закованата върху изповедалнята емайлирана табелка бе написано Отец Елиа, името ми хареса и ми вдъхна доверие. Коленичих, той се помоли кратко, после попита:
— Отдавна ли не си се изповядвала?
— Близо година — отговорих.
— Много време, прекалено много… Защо?
Направи ми впечатление, че не говори съвършено италиански, подчертаваше р-то, както правят французите, и от двете или трите грешки, които допусна, употребявайки чужди думи с италианско произношение, се убедих, че действително е французин. Трудно ми е да обясня защо, но бях доволна и от това, че е чужденец. Навярно защото в случаите, когато човек пристъпва към действие, на което придава значение, приема като благоприятен знак всичко, което изглежда необичайно.
Обясних му, че ще научи причината за продължителното прекъсване от историята, която ще му разкажа. Той помълча, сетне ме попита какво имам да му казвам. Тогава охотно и доверчиво му заразказвах за връзката ми с Джино, за приятелството с Джизела, екскурзията до Витербо и изнудването на Астарита. Докато говорех, не можех да не си задам въпроса какво ли впечатление му прави моята изповед. Той не беше като другите свещеници, необикновеният му вид на светски човек ме караше с любопитство да се питам какво ли го е подтикнало да стане божи служител. Сигурно на някого ще се стори странно, че след силното вълнение, което молитвата към Мадоната породи у мене, дотолкова съм се разсеяла, та чак съм се заинтригувала от изповедника си, но считам, че вълнението и любопитството ми не се взаимоизключваха. Те идеха от глъбините на душата ми, в която набожност и кокетство, тъга и чувственост бяха неразривно преплетени.
Но въпреки интереса към него, постепенно, докато говорех, изпитвах приятно облекчение и томителен стремеж да продължавам да разказвам и да му призная всичко. Струваше ми се, че ми олеква от тежката мъка, която ме потискаше, и се ободрявам подобно на изтощено от горещината цвете, върху което най-сетне падат първите дъждовни капки. В началото говорех трудно и колебливо, после все по-спокойно и накрая пламенно, с откровеност и надежда. Нищо не премълчах, дори и за парите, които Астарита ми даде, чувствата, които подаръкът му ми вдъхна, и за начина, по който възнамерявах да ги използвам. Той ме изслуша без коментари и когато свърших, каза:
— За да избегнеш онова, което си считала за беда, тоест развалянето на годежа, ти си приела сама да си причиниш хиляди пъти по-голяма вреда…
— Да, вярно е — съгласих се, щастлива, че тъй деликатно разтваря душата ми.
— В действителност — продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — твоят годеж няма нищо общо… Като си отстъпила на онзи мъж, ти си се поддала на порива на алчността.
— Вярно е, вярно е.
— Е, добре, по-хубаво щеше да е сватбата да се осуети, отколкото да постъпваш така.
— Да, така мисля и аз.
— Не е достатъчно да го мислиш… Вярно, сега ще се омъжиш, но на каква цена? Никога няма да можеш да бъдеш добра съпруга.
Суровостта и непоколебимостта на думите му ме поразиха и с болка възкликнах:
— О, това — не! За мене, все едно че нищо не е станало. Сигурна съм, че ще бъда добра съпруга!
Чистосърдечността в отговора ми вероятно му се понрави. Помълча и с по-мек тон продължи: