— Искрено ли се разкайваш?
— Да — отвърнах с въодушевление.
Изведнъж ми дойде наум, че ще ми поръча да върна парите на Астарита и въпреки че при тази мисъл ми стана неприятно, все пак реших, че с радост ще го послушам, защото нареждането щеше да е от него, а той ми харесваше и по особен начин ме подчиняваше. Но без да намеква за парите, той продължи да говори с хладния си и безпристрастен тон, на който чуждестранният акцент придаваше своеобразна сърдечност.
— Сега в най-скоро време трябва да се омъжиш, да оформиш отношенията си… трябва да напомниш на годеника си, че вашата връзка не може да продължава така.
— Казах му го.
— И той какво ти отговори?
Не можах да потисна усмивката си при мисълта, че този красив рус мъж, скрит в мрака на изповедалнята, ми отправя подобен въпрос. С усилие отвърнах:
— Каза, че ще се оженим на Великден.
— По-добре ще бъде — след миг на размисъл рече той и този път ми се стори, че не говори като свещеник, а като учтив и поотегчен светски човек, задължен да се грижи за моите работи — да се омъжиш веднага. Великден е далече.
— По-рано не можем. Аз трябва да се приготвя, а годеникът ми да си иде на село и да говори с родителите си.
— И така да е — каза той, — налага се в най-скоро време да се омъжиш и до сватбата да прекратиш всякаква плътска връзка с годеника си. Това е тежък грях, разбра ли?
— Добре, ще го направя.
— Ще го направиш ли? — недоверчиво попита той. — За всеки случай се защитавай срещу изкушенията с молитви… стреми се да се молиш.
— Ще се моля.
— Колкото до другия мъж — рече изповедникът, — повече не бива да се срещаш с него по никакъв повод. Като се има предвид, че не го обичаш, това не би трябвало да те затрудни. Ако дойде при тебе, ако настоява, прогони го.
Уверих го, че така ще постъпя и след последните напътствия, които ми даде с хладен и сдържан, но поради чуждестранния акцент, приятен за ухото тон, и с впечатлението за нещо светско, което оставяше, изповедникът ми нареди за покаяние всеки ден да казвам определен брой молитви и ми опрости греховете. Но преди да ме отпрати, поиска да кажем заедно „Отче наш“. Съгласих се с радост, защото нямах желание да си тръгна, още не бях се наситила да слушам гласа му. Той започна:
— Отче наш, който си на небесата…
— Отче наш, който си на небесата — повторих аз.
— да дойде Твоето царство…
— да дойде Твоето царство…
— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…
— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…
— насъщния ни хляб дай ни днес…
— насъщния ни хляб дай ни днес…
— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…
— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…
— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…
— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…
— Амин!
— Амин!1
Цитирах молитвата, за да възкреси спомена за чувството, което изживях, когато я изричахме заедно. Той ме водеше от фраза към фраза, сякаш бях малко момиченце. Докато повтарях молитвата, мислех за парите, които Астарита беше ми дал, и почти изпитвах разочарование, задето изповедникът не ми нареди да ги върна. Всъщност желаех да ми заповяда, защото ми се искаше да му дам конкретно доказателство за моята добра воля, подчинение и покаяние и държах да направя нещо за него, което да бъде истинска жертва. Щом свърши молитвата, се изправих, той излезе от изповедалнята и понечи да си тръгне, едва кимвайки ми с глава за поздрав, без да ме поглежда. Необмислено и почти неволно го дръпнах за ръкава. Той се спря и ме изгледа с ясните си, студени и чисти очи.
Видя ми се по-красив от всички и хиляди безумни мисли се кръстосаха в ума ми. Помислих, че мога да се влюбя в него, и се чудех какво да предприема, за да му дам да разбере, че ми харесва. В същото време гласът на съвестта ме предупреждаваше, че се намирам в църква, че той е божи служител и мой изповедник. Връхлитайки ме внезапно, тези мисли страшно ме смутиха и за миг изгубих способността да говоря. След като поизчака малко, той запита:
— Искаше да ми кажеш още нещо ли?
— Искам да знам — попитах — трябва ли да върна парите на онзи мъж.
Той бързо ме изгледа и имах чувството, че проницателният му и остър поглед стига до дъното на душата ми, после направо попита: