— Много ли са ти нужни?
— Да.
— Добре, можеш и да не ги връщаш, но винаги постъпвай според съвестта си.
Изрече думите особено, сякаш подчертаваше, че срещата ни е завършила, аз измърморих „благодаря“, без да се усмихвам, гледайки го втренчено в очите. В онзи момент наистина си бях изгубила ума и почти се надявах, че по някакъв начин, с жест или дума, ще ми подскаже, че не съм му безразлична. Естествено, той схвана смисъла на погледа ми и мимолетна изненада премина по лицето му. Леко кимна за довиждане, обърна ми гръб и се отдалечи, като ме остави засрамена и развълнувана до изповедалнята.
Не споделих с мама, че съм се изповядвала, както впрочем премълчах и за екскурзията до Витербо. Знаех каква представа има за свещениците и религията, съгласяваше се, че всичко е много хубаво, но богатите си остават богати, а бедните — бедни. „То се е видяло, че богатите по-добре умеят да се молят от нас“ — казваше. Мама се отнасяше към религията както към семейството и брака; била е религиозна, но тъй като никога не й е вървяло, вече не вярваше.
Веднъж й подхвърлих, че в отвъдния свят ни чака награда, и тя побесня, разкрещя се, че иска сега, незабавно и тук да бъде възнаградена и щом като не е, значи всичко е лъжа. Но както споменах, беше ми дала религиозно възпитание, защото навремето е била вярваща. Нещастията през последните години я бяха обезверили и тя бе променила схващанията си.
На следващата сутрин, като се качих в колата при Джино, той ми каза, че господарите му заминавали за няколко дни и ще имаме възможност да се срещаме във вилата. Първата ми реакция беше на радост, защото, мисля, вече обясних, че любовта ми харесваше и ми беше приятно да съм с Джино.
Ала моментално си спомних за обещанието, което дадох на изповедника, и рекох:
— Не, невъзможно е.
— Защо?
— Защото е невъзможно.
— Добре — примирен се съгласи той и въздъхна, — тогава утре.
— Не… и утре не, никога.
— А! Никога, така ли? — с присъщата си престорена изненада повтори той, снишавайки глас. — Никога. Поне ще ми дадеш ли някакво обяснение?
По лицето му бяха изписани подозрителност и ревност.
— Джино — бързо заговорих, — обичам те и дори никога не съм те обичала както сега, но именно защото те обичам, реших, че докато не се оженим, ще е по-добре между нас да няма нищо… Нищо — в смисъл да се любим.
— А, сега ми стана ясно — злобно каза той, — страхуваш се, че няма да се оженя за тебе ли?
— Не, сигурна съм, че ще се ожениш за мене… Ако се страхувах, нямаше да приготвям всичко и да харча парите на мама, която цял живот е работила, за да ги спести.
— Уф, много го разтягаш с тия пари на майка ти — рече той. Беше станал наистина противен, почти не можех да го позная. — И защо тогава?
— Изповядах се и моят изповедник ми нареди да не се любя с тебе, докато не се оженим.
Джино с досада махна с ръка и възклицанието, което му се изплъзна, ми заприлича на богохулство:
— С какво право тоя поп си тика носа в нашите работи?
Предпочетох да не му обяснявам нищо. Той настоя:
— Кажи де, защо мълчиш?
— Нямам какво повече да ти казвам.
Навярно изражението ми е било непоколебимо, защото Джино премисли и ненадейно се съгласи:
— Добре, тъй да бъде… Искаш ли да те закарам в града?
— Както искаш.
Трябва да кажа, че единствено този път Джино се показа неприятен и груб. На следния ден вече изглеждаше примирен и се държа както винаги: сърдечно, отзивчиво и внимателно. Продължихме постарому да се срещаме всеки ден, но не се любехме, само разговаряхме. Понякога го целувах, макар че той считаше за въпрос на чест да не ме моли за това. Смятах, че не е грях да го целувам, защото в края на краищата бяхме годеници и скоро щяхме да се оженим. Днес, като си припомням, мисля, че Джино бързо е приел новата си роля на изпълнен с разбиране годеник, воден от надеждата постепенно да охлади отношенията ни и тихомълком да ме тласне към отчуждение. С много девойки ставаше така — след дълъг и изтощителен годеж неусетно се оказваха сами, изгубили единствено най-хубавите години от младостта си. С нареждането на изповедника несъзнателно дадох на Джино повода, който вероятно търсеше, за да отслаби връзката ни. Сам, разбира се, никога не би се осмелил да скъса, защото имаше слаб характер и удоволствието, което изпитваше от нашата любов, беше много по-силно от волята му да ме изостави. Намесата на изповедника неочаквано му помогна да се възползва от този привидно нежелан изход.