След известно време той разреди срещите — не всеки ден, а през ден. Забелязах, че и разходките ни с колата стават все по-кратки и че Джино все по-разсеяно надава ухо към разговорите за брака. Но макар и смътно да си давах сметка, че отношението му към мен не е същото, не заподозрях нищо, защото той се държеше както преди — сърдечно и любезно. Най-сетне със съкрушен вид той ми съобщи, че поради семейни причини се налагало датата на сватбата да бъде пренасрочена за края на лятото.
— Много ли ти е неприятно? — добави, като видя, че въобще не обсъждам новината, а втрещена тъжно гледам пред себе си.
— Не, не — съвзех се аз, — няма значение, ще потърпя… пък и така ще имам време да си ушия чеиза.
— Не е вярно, ужасно неприятно ти е.
Беше странно, че той толкова държи отлагането на сватбата да ми е неприятно.
— Казвам ти, че не.
— Щом не ти е неприятно, означава, че в крайна сметка не ме обичаш истински и може би изобщо няма да съжаляваш, ако никога не се оженим.
— Не говори така — промълвих изплашена, — за мене ще бъде страшно… Даже не искам да мисля.
Джино направи някаква гримаса, която не можах да изтълкувам веднага. Всъщност беше искал да изпита моята обич и с разочарование бе установил, че все още е много силна.
Отлагането на сватбата се оказа недостатъчно да събуди съмнения у мене, но потвърди отдавнашната увереност на мама и на Джизела. По изключение мама (поведението й беше странно, като се има предвид буйният й и неуравновесен характер) не коментира незабавно и по какъвто и да е начин вестта. Но една вечер, след като ми поднесе вечерята и както винаги застана права в очакване на нарежданията ми, аз намекнах нещо за сватбата, не помня точно какво, и тя ме попита:
— Знаеш ли по мое време как викаха на момиче като тебе, което очаква да се омъжи, а никога не се омъжва?
Пребледнях и сърцето ми замря:
— Как?
— Момиче на хладно — спокойно отвърна тя. — Той те слага на хладно като месо, което е в повече, ама понякога месото, колкото и да го пазиш, се разваля и се хвърля.
Кипна ми и възразих:
— Не е вярно, освен това за първи път отлагаме, и то само за няколко месеца! Истината е, че си против Джино, защото е шофьор, а не някой господин!
— Аз не съм против никого!
— Да, против си и защото трябваше да похарча парите ти за нашата стая, но не се безпокой…
— Дъще моя, любовта те е направила глупачка.
— Казвам ти да не се безпокоиш, защото всички останали вноски ще ги плати той, а парите, които ми даде, ще ти ги върнем. Виж!
Афектирана си отворих чантата и й показах банкнотите, които бе ми дал Астарита.
— Това са негови пари! — продължих и тъй се увлякох, че неусетно, докато изричах лъжите, си въобразих, че е истина. — Той ми ги даде. И още ще има.
Сконфузена и разочарована, мама се вторачи в парите и съвестта ме загриза. За първи път от доста време насам се отнасях така лошо с нея и със съзнанието, че я лъжа, защото парите не бяха от Джино. Без да продума, тя разтреби масата, взе чиниите и излезе. Разгневена, постоях малко сама, после станах и последвах мама. Видях я в гръб, застанала пред крана на чешмата, попривела глава и рамене, тя се готвеше да измие чиниите и да ги остави на мраморната плоча да се изцедят. Обзе ме силно състрадание. Буйно се хвърлих на врата й и казах:
— Извинявай, че ти наприказвах такива неща. Не ги мисля, но като заговориш за Джино, си губя ума.
— Хайде, хайде, остави ме — отвърна тя, преструвайки се, че се дърпа, за да се освободи от прегръдката ми.
— Трябва да ме разбереш — разпалено добавих, — ако Джино не се ожени за мене, ще се самоубия или ще почна да си гледам живота.
Джизела прие вестта за отлагането на сватбата много по-различно от мама. Бяхме в нейната стая, аз седях облечена в края на леглото, а Джизела по бельо се решеше пред тоалетката. Мълчаливо изчака да й разкажа всичко, после тържествуваща каза:
— Видя ли, че бях права?
— Защо?
— Той не иска да се ожени за тебе и няма да се ожени… От Великден стана на Вси светии2… След това иде Коледа и най-после в някой хубав ден ще разбереш какъв е и ти ще си тази, която ще го зареже.
Стана ми неприятно и думите й ме ядосаха. В известна степен бях дала израз на чувствата си пред мама, а съзнавах, че ако кажа на Джизела какво мисля, ще се наложи да си развалим отношенията, но не ми се искаше, защото в края на краищата тя беше единствената ми приятелка. Наистина трябваше да й отговоря, както мислех — че тя е против брака ми, защото знае, че Рикардо никога няма да се ожени за нея. Такава беше истината, ала тя бе крайно неприятна за казване и ми се виждаше несправедливо да обиждам Джизела за това, че когато говореше за Джино, тя, вероятно неволно, се поддаваше на завист и ревност. Задоволих се да й отвърна: