— Искаш ли да не говорим повече? Всъщност тебе изобщо не те интересува дали ще се омъжа, или не, а на мене ми е неприятно да говоря за това.
Джизела неочаквано се отдръпна от тоалетката, дойде и седна на леглото до мене.
— Как да не ме интересува? — енергично се възпротиви тя и ме прегърна. — Но ми е крайно неприятно да гледам как те водят за носа.
— Не е вярно — тихо отрекох.
— Искам да те видя щастлива — продължи тя и сякаш случайно се досети. — Впрочем Астарита непрекъснато ми досажда, пак искал да те види… Разправя, че не можел да живее без тебе. Наистина е влюбен. Искаш ли да определим среща?
— Не ми говори за Астарита — отвърнах.
— Той си дава сметка, че тогава, във Витербо, се отнесе лошо — продължи Джизела, — но всъщност го направи от любов… Готов е да изкупи вината си.
— Единственият начин да я изкупи е — рекох — да не ми се мярка пред очите.
— Хайде, хайде, независимо от всичко, той е сериозен мъж и наистина е влюбен в теб. Държи непременно да те види и да си поговорите. Защо да не се срещнете в мое присъствие в някое кафене например?
— Не, не искам да го виждам! — решително отсякох.
— Ще съжаляваш.
— Ходи ти с Астарита.
— Моментално бих тръгнала, мила моя. Той е щедър човек, който не си стиска парите, но иска тебе и това му е фикс идея.
Тя още дълго настоява в полза на Астарита, но аз не се оставих да ме убеди. Бях в разгара на отчаяното си желание да се омъжа и да си създам семейство и твърдо бях решила да не се поблазня нито от разумни доводи, нито от парите на Астарита. Даже бях забравила за приятната тръпка, която той съумя да пробуди в мене, когато на връщане от Витербо насила напъха парите в ръката ми. Както обикновено се случва, именно защото се боях, че Джизела и мама имат право и по някаква причина женитбата ми ще се осуети, с още по-голяма и силна надежда се вкопчвах в мисълта за нея.
Шеста глава
Успях да изплатя всички вноски за мебелите и заработих повече от всякога, за да спечеля още пари и да си платя чеиза. Сутрин позирах из ателиетата, следобед се затварях в голямата стая с мама и работех до тъмно. Тя шиеше на машината край прозореца, а аз седях по-встрани, до масата, и шиех на ръка. Мама ме беше научила да шия бельо и аз бях много сръчна и бърза. Винаги имаше куп фестони и илици за ушиване и бродиране, пък и за всяка дреха бяха необходими монограми, а тях аз изработвах особено сполучливо — големи, стегнати, те бяха като релефни фигури върху тъканта. Мъжкото бельо беше нашата специалност, но понякога се случваше да шием комбинезони, гащеризони или дамски гащета, но те бяха обикновени, защото мама не умееше да работи фино, а и не познаваше богати жени, които да й поръчват. Докато бродирах, в главата ми се въртяха мисли за Джино, сватбата, екскурзията до Витербо, мама и изобщо за живота ми и времето минаваше бързо. Така и не знам за какво мислеше мама, но, разбира се, умът й беше зает с нещо, защото, докато шиеше на машината, изражението й вечно беше гневно и заговорех ли я, в повечето случаи ми отвръщаше троснато. Привечер, щом почнеше да се стъмва, ставах, изтупвах полепналите по мене конци, обличах най-хубавите си дрехи и излизах да търся Джизела или Джино, когато той беше свободен. Сега се питам дали тогава съм била щастлива. В известен смисъл да, защото жадувах нещо, което смятах за близко и възможно. По-късно разбрах, че истинското нещастие идва, когато изгубиш всички надежди, тогава е безполезно да си богат, не се нуждаеш от нищо.
По онова време неведнъж забелязах, че Астарита ме преследва по улицата. Случваше се най-често сутрин, когато тръгвах към ателиетата. Обикновено, застанал на отсрещния тротоар, край един завой на крепостната стена, той ме причакваше да изляза. Нито веднъж не прекоси улицата, аз вървях покрай блоковете и бързах към площада, той ме сподиряше по-бавно, като се движеше плътно до крепостните стени. Само ме наблюдаваше и вярвам, че това му стигаше, държеше се точно като безнадеждно влюбен мъж, какъвто и беше. Щом стигнех до площада, спирах, а Астарита отиваше на срещуположната площадка между трамвайните линии. Не откъсваше поглед от мене, но бе достатъчно да извърна очи към него и моментално започваше да се преструва, че така внимателно се взира в улицата, за да види идва ли трамваят. Никоя жена не може да остане безразлична към такава любов и аз, макар че твърдо бях решила да не му проговарям, бях поласкана и понякога изпитвах нещо подобно на съчувствие. После, в зависимост от деня, идваше Джино с колата или пък идваше трамваят, аз се качвах, Астарита оставаше на площадката между линиите и ме гледаше как се отдалечавам и изчезвам от погледа му.