В една от онези вечери, като се прибрах вкъщи и влязох в голямата стая, заварих Астарита прав до масата, с шапка в ръка, да разговаря с мама. Като го видях, си представих какво може да наговори на мама, за да я убеди да се намеси в негова полза, забравих за всякакво съчувствие и много се ядосах:
— Какво правите тук?
Той ме погледна, разтрепери се и се обърка, както на екскурзията, когато пътувахме към Витербо и в колата ми каза, че ме харесва. Този път дори не успя да отговори.
— Господинът казва, че те познава — поверително започна мама, — искаше да те поздрави…
По интонацията й разбрах, че Астарита й е наприказвал точно онова, което предполагах, и кой знае, може би й беше дал пари.
— Я престани и излез! — наредих й аз.
Грубият ми тон я изплаши и без да каже дума, тя излезе и отиде в кухнята.
— Какво правите тук? Вървете си! — повторно настоях.
Астарита ме погледна и сякаш раздвижи устни, но не издаде звук. Подбелваше очи и си помислих, че като нищо може да припадне.
— Вървете си — високо и силно повтарях и тропах с крак — или ще повикам хора… Ще извикам един приятел, който живее тук, под нас.
По-късно неведнъж съм се питала защо Астарита не ме изнуди пак със заплахата, че ако не отстъпя, ще разкаже на Джино за станалото във Витербо. С още по-голям изглед за успех можеше да го направи, защото наистина ме беше притежавал, имаше свидетели и аз нямаше да мога да отрека. Допускам, че първия път само ме желаеше, а тогава ме обичаше. Любовта изисква взаимност и Астарита сигурно съзнаваше колко безсмислено е да ме притежава неподвижна, няма и безжизнена, както във Витербо. Бях решила този път да оставя истината да излезе наяве — ако Джино ме обичаше, трябваше да ме разбере и да ми прости въпреки всичко. Именно моята смелост увери Астарита в безполезността от ново изнудване.
На заплахата, че ще повикам хора, той не отвърна нищо. Тръгна бавно, като плъзгаше шапката си по масата. Щом стигна до ъгъла на масата, спря, отпусна си ръката, в която държеше шапката, и за момент сякаш събираше смелост, за да говори. Ала когато отново вдигна очи към мене и раздвижи устни, смелостта го напусна, той занемя и ме загледа втренчено. Стори ми се, че погледът му е продължителен. После кимна за довиждане, излезе и затвори вратата.
Незабавно отидох в кухнята при мама и гневно я попитах:
— Какво си приказвала на онзи човек?
— Аз ли? Нищо — уплашена отговори тя. — Попита ме какво работим… Каза, че искал да му ушия ризи.
— Ако идеш при него, ще те убия! — изкрещях.
Тя страхливо ме погледна и отвърна:
— Кой ще ходи при него? Той може да си поръча ризите и при някой друг.
— Не ти ли е говорил за мене?
— Пита ме кога ще се жениш.
— И ти какво му каза?
— Че ще се жениш през октомври.
— А пари даде ли ти?
— Не. Защо? Трябваше ли да ми даде? — престорено се изненада мама и ме загледа.
По гласа й познах, че Астарита й е дал пари. Спуснах се към нея и грубо я сграбчих за ръката:
— Казвай истината! Даде ли ти пари?
— Не, нищо не ми е давал…
Тя си държеше ръката в джоба на престилката. С ужасна ярост я дръпнах за китката, измъкнах й ръката и в същия миг от джоба й изхвръкна прегъната на две банкнота. Макар че продължавах здраво да я държа, мама се наведе и с такава алчност и нетърпение грабна банкнотата, че гневът ми изведнъж секна. Припомних си вълнението и щастието, което пробудиха в душата ми парите на Астарита в деня на екскурзията до Витербо и съзнах, че нямам право да съдя мама само защото и тя изживява същите чувства и се поддава на същото изкушение. Прииска ми се да не съм я питала нищо и да не съм виждала парите. Задоволих се само спокойно да й кажа: „Виждаш ли, че ти е дал“, и без да чакам обяснения, излязох от кухнята. По време на вечерята от намеците й отгатнах, че й се ще да поговорим за Астарита и за парите. Смених темата и тя не настоя повече.