— Я ми кажи, занимавал ли си се някога с политика?
— С политика ли? В какъв смисъл?
— В смисъл да си правил нещо срещу правителството.
Той ме изгледа с насмешка и попита:
— Я кажи, приличам ли ти на глупак?
— Не, но…
— Първо ми отговори приличам ли ти на глупак.
— Не, не приличаш, но…
— Е, тогава — завърши той — за какъв дявол ми е да се занимавам с политика?
— Знам ли, толкова често…
— Няма значение, но на онзи, който се е опитал да те излъже, кажи, моля те, че Джино Молинари не е глупак.
Към единайсет часа, след като повече от час бях обикаляла край министерството, без да се реша да вляза, се представих на портиера и попитах за Астарита. Най-напред изкачих голяма парадна мраморна стълба, след това друга, по-малка, но също широка, преминах няколко просторни коридора и накрая ме въведоха в чакалня с три врати. Бях свикнала да свързвам думата полиция с мръсните и тесни помещения на районните участъци и много се изненадах, като видях луксозната обстановка, в която работеше Астарита. Чакалнята беше истински салон с мозаечен под, масивна маса в средата, кожени кресла до стените и старинни картини, каквито има по църквите. Стресната от разкоша, помислих, че Джизела има право — той сигурно беше важна личност. Значимостта му внезапно бе потвърдена от следната неочаквана случка. Тъкмо бях седнала, когато една от вратите се отвори, и придружена от Астарита, излезе доста висока и хубава дама, макар и не съвсем млада, в елегантен черен тоалет, с воалетка. Станах права, мислейки, че редът ми е дошъл. Но Астарита ми направи знак с ръка, сякаш да ме предупреди, че ме е видял, но трябва да почакам, и продължи да разговаря с дамата на прага. Изпрати я до средата на помещението, сбогува се с поклон, целуна й ръка и с кимване подкани мъжа, който седеше в чакалнята — очилат старец с бяла брадичка, облечен в черно; приличаше на професор. При кимването на Астарита старецът мигновено угоднически се изправи и задъхан се втурна към него. Двамата влязоха в кабинета и аз останах сама.
При краткото появяване на Астарита най-силно ме порази държанието му, тъй различно от познатото ми от екскурзията. Тогава беше смутен, объркан, занемял, разстроен, а сега имаше вид на човек, който се владее, непринуден, макар и сдържан, изпълнен с някакво чувство за превъзходство и авторитет. И гласът му беше променен. По време на пътуването бе ми говорил с ниски, меки, приглушени тонове, а докато разговаряше с дамата с воалетката, звучеше ясно, овладяно, студено и спокойно. Както обикновено, носеше тъмносиви дрехи, високата бяла яка придаваше известна скованост на главата му, но в чакалнята костюмът му и особено яката на ризата (които, докато бяхме на екскурзията, разглеждах, без да влагам в тях някакъв особен смисъл) ми изглеждаха съвсем подходящи, хармониращи с мястото, със строгите масивни мебели, обширната зала, тишината и реда, които царяха тук, и ми заприличаха на униформа. Джизела има право, пак си помислих аз, той несъмнено бе важна личност и само с любовта можеха да се обяснят непохватността и постоянният му комплекс за малоценност в отношенията му с мене.
Размишленията поразсеяха първоначалното ми притеснение и когато след няколко минути вратата се отвори и старецът излезе, вече се бях овладяла. Този път обаче Астарита не се показа на прага да ме извика. Звънна звънец, някакъв разсилен влезе при него, затвори вратата след себе си, после се появи, приближи се до мене и след като тихо ме попита за името, ми съобщи, че мога да вляза. Станах и бавно тръгнах към вратата.
Кабинетът представляваше по-малка стая от чакалнята. Беше почти празен, в единия ъгъл имаше диван и два кожени фотьойла, а в другия — голяма маса, зад която седеше Астарита. През белите пердета на двата прозореца се отразяваше хладният, облачен, тих и безрадостен ден, който ми напомни гласа на Астарита, докато разговаряше с дамата с воалетката. На пода имаше голям мек килим, а по стените — две-три картини. Спомням си, че едната изобразяваше зелена полска шир, пресечена на хоризонта от скалиста планинска верига.
Както казах, Астарита седеше до своята голяма маса и когато влязох, даже не вдигна очи от някакви книжа, които четеше или се преструваше, че чете. Казвам преструваше се, защото веднага се убедих, че разиграва комедия с цел да ме смути и да разбера колко е високопоставен. И наистина, като се приближих до масата, видях, че листът, в който толкова старателно се вглеждаше, съдържа три-четири реда и нечетлив подпис отдолу. Освен това ръката, с която си подпираше челото и стискаше запалена цигара между пръстите, издаваше вълнението му, защото видимо трепереше. При това бе паднала малко пепел по листа, който той с пресилено внимание изучаваше. Опрях се на ръба на масата и казах: