— Ето ме тук.
При тези думи, сякаш по даден сигнал, Астарита престана да чете, припряно стана и дойде да ме поздрави, като взе ръцете ми в своите. Направи това, без да продума, в рязък контраст с властното и непринудено държание, което се стремеше да запази. Всъщност, както веднага разбрах, гласът ми бе достатъчен, за да го накара да забрави ролята, която се готвеше да изиграе, и обичайното вълнение отново неудържимо го завладя. Целуна последователно ръцете ми, погледна ме, широко разтваряйки меланхоличните си и закопнели очи, понечи да заговори, но устните му затрепериха и се отказа.
— Дойде — изрече най-сетне с познатия ми нисък и глъхнещ глас.
Навярно поради промяната в поведението му се почувствах съвсем спокойна. Казах:
— Да, дойдох. Всъщност не трябваше… Какво имате да ми казвате?
— Ела, седни тук — промърмори той.
Не беше пускал ръката ми, стискаше я силно и така ме поведе към дивана. Седнах, ненадейно Астарита коленичи пред мене, прегърна краката ми и притисна чело в коленете ми. Направи го безмълвно, треперейки целият. Натискаше челото си с такава сила, че ми причиняваше болка и след като дълго стоя неподвижен, вдигна плешивата си глава, сякаш искаше да положи лице в скута ми. Наканих се да стана, припомняйки му:
— Трябваше да ми съобщите нещо важно. Кажете го или ще си тръгна.
При тези думи той като че ли с голямо усилие се изправи, седна до мене, хвана ръката ми и прошепна:
— Нищо. Исках пак да те видя.
Отново понечих да стана, но Астарита ме възпря и добави:
— Исках да ти кажа, че трябва да сме заедно.
— По какъв начин?
— Обичам те — бързо заговори той, — толкова много те обичам, ела да живееш при мене, в моя дом. Ще бъдеш господарка, ще ми бъдеш като съпруга, ще ти купя дрехи, бижута, всичко каквото поискаш.
Изглеждаше не на себе си, произнасяше думите неясно, а устните му бяха изкривени и сякаш неподвижни.
— Нали не затова — студено попитах — ме накарахте да дойда?
— Не си ли съгласна?
— И дума да не става.
Странно, той не си пое дъх след моя отговор. Вдигна ръка и почти омагьосвайки ме с плашещата втренченост на погледа си, ме погали по лицето, като че ли искаше да си припомни формата му. Разтрепераните му пръсти леко се плъзгаха по слепоочията и бузите към брадичката и обратно. Беше жест на влюбен мъж. Любовта е тъй убедителна, дори когато човек не иска да й отвърне с взаимност, че аз почти бях готова от съчувствие да му кажа някоя по-блага и уклончива дума. Но Астарита не ме изчака, дръпна си ръката, изправи се и задъхан изрече с необичайно остър тон, в който вълнението от страстта и някакво чувство за дълг се смесваха:
— Почакай. Вярно е, имам да ти съобщя нещо важно.
Междувременно тръгна към масата и взе оттам един червен свитък. На свой ред се разтревожих, като видях, че идва към мене със свитъка в ръка. С тих глас попитах:
— Какво е това?
— Това е… това е… едно сведение, което засяга годеника ти — възбудата още се усещаше във властния му и официален тон.
— Ах! — възкликнах и изплашена до смърт, за миг затворих очи.
Астарита не забеляза, докато развиваше рулото хартия, мачкайки я във вълнението си:
— Джино Молинари, нали?
— Да.
— И ти трябваше да се омъжиш за него през октомври, нали?
— Да.
— Оказва се, че Джино Молинари от четири години е женен — продължи той — и по-точно за Антониета Партини, дъщеря на покойния Емилио и на Диомира Лаваня. Имат момиченце на име Мария. Понастоящем съпругата му живее в Орвието при майка си…
Не казах нищо, станах от дивана и си тръгнах. Астарита остана прав в средата на кабинета със свитъка в ръка. Отворих вратата и излязох.
Помня, че като се озовах сред уличното гъмжило в хладния и облачен ден на тогавашната мека зима, почувствах горчивата и твърда увереност, че след прекъсването, дължащо се на моите стремежи и семейни приготовления, животът като река, изкуствено отклонена за известно време от старото си корито, наново поема обичайния си път. Навярно това остро усещане се дължеше на факта, че смутена и лишена от предишната дързост, аз се взирах наоколо с внимание и за първи път от месеци наред тълпата, магазините и уличките ми се виждаха нито грозни, нито хубави, нито интересни или невзрачни, а такива, каквито са, разглеждах ги в безмилостната светлина на реалността, и те сигурно изглеждат точно така и в очите на човек, който е изтрезнял. А може би се дължеше на констатацията ми, че нормалният живот не се състои в моите мечти за щастие, а във всички онези неща, които се оказват неподдаващи се на планове и програми, случайни, несъвършени и непредвидими, носещи разочарование и мъка. И ако това беше вярно, а ми се струваше, че е, несъмнено след няколкомесечното опиянение в онази сутрин аз отново започвах да живея.