Тази мисъл ме осени след разкритието за двойната игра на Джино. Но не помислих да го съдя, нито изпитах истинска омраза към него. Сама бях помогнала да бъда въвлечена в заблудата, а споменът за удоволствието, на което се радвах в прегръдките му, бе твърде пресен и намирах ако не оправданията, поне причините за лъжата. Мислех си, че заслепен от страст, той се е проявил по-скоро като слабохарактерен, отколкото подъл и всъщност вината, ако можеше да се нарече така, беше в красотата ми, която караше мъжете да подлудяват и да забравят за скрупули и дълг. Общо взето, Джино не беше по-виновен от Астарита, Джино бе прибягнал до измама за разлика от Астарита, който си послужи с изнудване. По-късно и двамата според възможностите си ме обичаха и естествено, ако можеха, щяха да си послужат със законни средства, за да ме притежават, и щяха да ми създават обикновеното щастие, което поставях над всичко. Случайността обаче пожела аз, с моята красота, да се сблъскам с мъже, които не са в състояние да ми осигурят това щастие. Уви, не беше сигурно, че има виновник, но безусловно имаше жертва и жертвата бях аз.
Може би след такава подлост като на Джино ще ви се стори малко посредствен начинът, по който разсъждавах и чувствах нещата. Но всеки път, когато ме обиждаха, а това често се случваше заради бедността, наивността и самотата ми, аз винаги изпитвах желание да оневиня оскърбителя и колкото се може по-бързо да забравя обидата. Ако впоследствие у мене настъпва някаква промяна, тя не се отразява в израза и поведението ми, а дълбоко, в душата, която се затваря в себе си.
И в случая с Джино стана същото. Не изпитах дори и за миг омраза към него, но почувствах, че много неща у мен са рухнали завинаги: уважението към него, надеждите ми да създам семейство, волята да не се призная за победена пред Джизела и мама, религията или поне онзи вид вяра, която дотогава имах. Хрумна ми сравнението с една моя кукла: като малка цял ден я дърпах и удрях и въпреки че розовото й усмихнато лице оставаше непокътнато, чувах как в нея нещо непрестанно дрънчи, както потракват съдове — лош признак. Развих главата й и от шията изпадаха парченца порцелан, въженца, винтчета и пластинки от механизма, чрез който говореше и въртеше очи, а също и няколко тайнствени късчета от дърво и плат, чието предназначение никога не успях да си обясня.
Успях да се овладея и се прибрах вкъщи. Следобед се заех с ежедневната работа, без да казвам на мама какво се е случило и какви последици ще има. Но установих, че ми е непосилно да се преструвам толкова, че да шия чеиза си както друг път, взех готовите и недовършените неща и ги заключих в гардероба в моята стая. На мама не й убягна, че съм тъжна, нещо нетипично за мене, защото обикновено съм весела и безгрижна. Обясних й, че съм изморена, и действително беше така. Привечер, докато мама шиеше на машината, аз зарязах работата, уединих се в моята стая и легнах на леглото. Открих, че гледам с много по-различни очи, без удоволствие и надежда, на изплатените благодарение парите на Астарита и вече мои мебели. Струваше ми се, че не изпитвам мъка, а само умора и безразличие като след голямо усилие, оказало се напразно. А и физически бях изтощена, нямах сили за нищо и изпитвах силно желание да си почина. Почти веднага, унесено мислейки за мебелите и за невъзможността да ги използвам както съм се надявала, заспах облечена на леглото. Вероятно съм спала около четири часа, жадна за сън, който ми се стори тежък и мъчителен, събудих се доста късно и от тъмнината, която ме обгръщаше, високо извиках мама. Тя веднага дотърча и каза, че не искала да ме буди, защото видяла, че спя спокойно и сладко.
— Вечерята е готова от час — добави, застанала права и загледана в мене. — Какво ще правиш? Няма ли да дойдеш да хапнеш?
— Не ми се става — отговорих, закривайки с ръка очите си от светлината. — Защо не ми я донесеш тук?
Мама излезе и след малко се върна с обичайната вечеря върху подноса. Сложи го в края на леглото, аз се надигнах с нежелание, подпрях се на лакът и без апетит почнах да се храня. Но след първите хапки зарязах яденето и се хвърлих на възглавниците.