— Джино — казах — още не знае, че съм научила.
— Аз на твое място, мила моя — възбудено продължи Джизела, — право в очите ще му кажа какъв е. Никой няма да го отърве от няколко шамара.
— Определих му среща след десет дни — отвърнах. — Мисля, че ще продължаваме да правим любов.
Джизела се дръпна назад и ме изгледа с широко отворени очи:
— Защо? Още ли ти харесва? След всичко, което ти стори?
— Не — отговорих и от вълнение неволно сниших глас, — вече не ми харесва толкова, но… — поколебах се за миг и с усилие излъгах: — Невинаги шамарите и крясъците са най-добрият начин за отмъщение.
Тя пак се поотдръпна и ме загледа с присвити очи, точно както художниците гледат картините си. След малко възкликна:
— Имаш право! Не съм мислила за това. Знаеш ли на твое място какво щях да направя? Щях да го оставя спокойно и сигурно да прави каквото си знае и в някой хубав ден… Бам! Да го зарежа.
Не отвърнах нищо. След миг Джизела продължи с по-спокоен тон, но все още с възбуда и оживление:
— Ей, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря, а така се преструваше пред тебе. Накара те да купиш мебели, да приготвиш чеиз… Какво нещо, какво нещо!
Пак не отговорих.
— Но аз — ликуваща извика тя — веднага го разбрах! Длъжна си да ми го признаеш! Казах ли ти, че този мъж не е искрен! Бедната ми Адриана!
Хвърли се на врата ми и ме целуна. Изчаках малко и подех:
— Да, но най-лошото е, че ме накара да похарча парите на мама.
— Майка ти знае ли?
— Още не.
— За парите не се бой! — викна Джизела. — Астарита е толкова хлътнал по тебе, че стига да поискаш, ще ти даде парите, от които се нуждаеш.
— Повече не искам да виждам Астарита — отговорих. — Който и да е друг мъж, но не и той.
Трябва да кажа, че Джизела не беше глупава. Тя веднага разбра, че поне засега е по-добре да не ми говори за Астарита и съвсем точно схвана какво имам предвид с фразата „Който и да е друг мъж“. Престори се, че размисля, сетне рече:
— Всъщност имаш право, разбирам те. След онова, което стана, и аз нямаше да тръгна с него. Все то щеше да ми е в ума. Той постига нещата насила. Разказал ти е за Джино, за да си отмъсти.
Замълча и след това тържествено заяви:
— Остави на мене. Искаш да се запознаеш с някой, който е готов да ти помогне, нали?
— Да.
— Остави на мене.
— Но — добавих — вече не искам да се обвързвам с никого, искам да съм свободна.
— Остави на мене — за трети път каза Джизела.
— Сега — продължих — имам желание да върна парите на мама и да си купя някои неща, от които се нуждая. И искам — завърших — мама да не работи повече.
Междувременно Джизела вече се беше настанила пред тоалетката.
— Ти — заговори тя, пудрейки се припряно — винаги си била прекалено добра, Адриана. Виждаш ли какво става, когато човек е много добър?
— Знаеш ли — попитах, — че тази сутрин не отидох да позирам? Реших да не работя като модел.
— Добре ще направиш — отговори, — впрочем аз позирам единствено заради… — назова името на един художник, — колкото да му услужа, но щом той свърши, край.
Вече изпитвах голяма обич към Джизела и се чувствах ободрена. Думите „Остави на мене“ ми звучаха успокоително като сърдечни майчини обещания, че в най-скоро време желанията ми ще бъдат изпълнени. Прекрасно си давах сметка, че Джизела е склонна да ми помогне не от искрено чувство, а също както при случката с Астарита, от неосъзнатия си стремеж колкото се може по-бързо и аз да се окажа в нейното положение: но никой нищо не прави даром и понеже в случая нейните сметки съвпадаха с моите, нямаше причина да се откажа от помощта й само защото знаех намеренията й.
Джизела бързаше много, тъй като вече бе закъсняла за срещата с годеника си. Излязохме от стаята и в тъмното заслизахме по стръмната тясна стълба на старата къща. По стълбите, подтикната от възбудата или навярно от желанието да намали горчивината на разочарованието ми, като покаже, че не съм сама в нещастието, тя каза:
— Знаеш ли, почвам да мисля, че Рикардо се кани да ми погоди същия номер, който ти изигра Джино.
— И той ли е женен? — попитах наивно.