— Не, но прави разни истории. Имам впечатление, че иска да ме разкара. Но аз му казах: „Мили мой, нямам никаква нужда от тебе. Ако искаш, остани, ако ли не, върви си!“
Нищо не отвърнах, но си помислих, че има голяма разлика между нея и мене, между отношенията й с Рикардо и моите с Джино. В действителност тя никога не си беше правила илюзии относно сериозността на Рикардо, нито пък, доколкото ми бе известно, се притесняваше, че му изневерява от време на време, а аз наивно и от все сърце се надявах, че ще стана съпруга на Джино и винаги съм му била вярна. Преживяването с Астарита не можех да нарека изневяра, защото беше по принуда. Помислих, че Джизела ще се засегне, ако й кажа тези неща, затова замълчах. На прага на входната врата тя ми определи среща за следващата вечер в една сладкарница, като ме помоли да бъда точна, защото вероятно нямало да е сама, и побягна. Съзнавах, че трябва да разкажа случилото се у дома, но нямах смелост. Мама наистина ме обичаше и за разлика от Джизела, която смяташе измамата на Джино само за бляскаво потвърждение на собствената си преценка и дори не помисли да прикрие задоволството си, тя щеше да изживее повече мъка, отколкото радост, разбирайки, че е имала право. Всъщност мама желаеше единствено моето щастие и малко я интересуваше по какъв път ще го постигна, но беше уверена, че Джино не е способен да ми го осигури. След много колебания, накрая реших да не й казвам нищо. Знаех, че на следващата вечер не думите, а делата ми ще й отворят очите и въпреки че си давах сметка за жестокия начин, по който ще узнае за огромната промяна, настъпила в моя живот, ми беше приятна мисълта, че така ще избегна куп обяснения, разсъждения и коментари или поне този тип разсъждения, обяснения и коментари, на които Джизела се оказа тъй щедра, когато й разказах за измамата на Джино. В действителност изпитвах някакво отвращение от разговорите за брака ми, исках да говоря колкото може по-малко за това и да направя така, че и другите да не приказват.
На следния ден, за да не ми досажда мама, която вече подозираше нещо, се престорих, че имам среща с Джино и цял следобед не се прибрах. За сватбата си бях поръчала нов костюм — сив тайор, който възнамерявах да облека веднага след церемонията. Беше най-хубавата ми дреха и се подвоумих, преди да я сложа. Но после оставих скрупулите настрана и реших, че все някой ден ще трябва да го поднося и денят нямаше да е нито по-безоблачен, нито по-щастлив от днешния, а и от друга страна, мъжете съдят по външността и аз имах сметка да се представя в най-добрия си вид, за да спечеля повече пари. Впрочем не без угризения облякох хубавия костюм, който, като си припомням сега, всъщност бе много грозен и бедняшки, както всичките ми тогавашни дрехи; грижливо се сресах и се гримирах, ала не повече от обикновено. По повод на последната подробност искам да кажа, че никога не съм разбирала защо толкова жени от моя бранш, преди да тръгнат да обикалят, така си цапат лицата, че заприличват на карнавални маски. Може би защото в противен случай биха изглеждали много бледи заради живота, който водят, или пък се бояха, че ако не се изрисуват така, няма да привлекат вниманието на мъжете и не биха ги убедили, че са готови да ги спрат и заговорят. Аз, колкото и да съм уморена и съсипана, винаги запазвам излъчването си и без скромничене мога да кажа, че когато вървя по улицата, естествената ми хубост винаги е била достатъчна, за да завърти главите на мъжете. Не ги привличам с червило, грим или фалшив сламенорус цвят на косата, а с величествената си осанка (така поне много от тях ме уверяваха), с нежното си лице, със смеха и съвършените зъби, с младежки гъстата тъмна къдрава коса. Навярно жените, които се изрусяват и си слагат тежък грим, не си дават сметка, че мъжете, които ги преценяват веднага, предварително изпитват разочарование. С естествеността и умереността си аз винаги съм ги карала да се съмняват за истинската ми същност, създавайки им илюзията за авантюра, която в действителност много повече търсят, отколкото простото задоволяване на сетивата.
Пременена и натъкмена, отидох в едно кино и два пъти изгледах филма. Когато си тръгнах, вече се беше стъмнило и се запътих право към сладкарницата, където имах среща с Джизела. Сладкарницата не беше обикновена, от ония непретенциозни места, където през другите дни се срещаше с Рикардо, а елегантно заведение, в което за първи път влизах. Разбрах, че мястото е избрано с недвусмисленото намерение да ми се вдигне цената. Тази и други уловки, за които по-нататък ще стане дума, успешно могат да осигурят на хубава млада жена от моя бранш, която ги използва интелигентно, сигурно охолство, а това всъщност е крайната цел. Но единици я постигат и аз никога не съм била сред тях. Моят скромен произход неизменно ме е карал да гледам с недоверие на луксозните заведения; в разкошно осветените буржоазни ресторанти, сладкарници и кафенета винаги се чувствах неудобно, срамувах се да се усмихвам или да заглеждам мъжете и все ми се струваше, че съм прикована на позорния стълб. Винаги обаче съм изпитвала дълбоко, сърдечно влечение към улиците на моя град с големите сгради, църквите, паметниците, магазините и градските врати, които ги правят по-красиви и по-приятни от който и да е салон в ресторант или сладкарница. Винаги ми е харесвало да обикалям улиците по залез-слънце, в часа за разходка, бавно да крача край осветените витрини на магазините, да наблюдавам как вечерният мрак постепенно обгръща небето там горе над покривите, да се смесвам с тълпата и понякога, без да се обръщам, да слушам любовни предложения от минувачи, от които най-малко съм очаквала, дръзнали да ги прошепнат в някаква мигновена възбуда на сетивата; винаги ми е харесвало да обхождам до насита нагоре-надолу една и съща улица до пълно изтощение, но с още свежа и жадна душа, сякаш съм на панаир, чиито изненади не свършват. Улицата неизменно е била моят салон, ресторант, кафене, а това произтича от факта, че съм родена бедна и както е известно, бедните евтино се забавляват, наслаждавайки се на витрините на магазини, от които не могат да купят нищо, и на фасадите на сгради, в които не могат да живеят. По същата причина винаги са ми харесвали многобройните, пищни, отворени за всички хора църкви на Рим, където сред мрамора, златото и скъпите декорации прастарият бедняшки мирис на влага и плесен понякога е по-силен от миризмата на тамян. Но богаташът естествено не се разхожда по улиците, нито ходи на църква, а най-често прекосява града с кола, излегнат на възглавниците, зачел вестника си; като предпочитах улицата пред всяко друго място, аз правех невъзможни срещите, които според Джизела трябваше да търся даже с цената на жертва от моя страна. Никога не пожелах да направя тази жертва и през цялото време, докато траеше съдружието ни, моите вкусове бяха предмет на ожесточени спорове между нас. Джизела не обичаше улицата, църквите не й говореха нищо, тълпата й вдъхваше отвращение и презрение. В представите си над всичко тя поставяше луксозните ресторанти, в които пъргавите сервитьори дебнеха едва ли не с тревога и най-малките движения на клиентите, след тях поставяше модните танцови зали с музиканти в ливреи и балерини с вечерни тоалети, по-изисканите кафенета и игрални зали. На такива места тя ставаше съвсем различна, променяше жестовете, вкусовете и дори интонацията на гласа си. Изобщо се държеше като възпитана госпожа-мечта, към която се стремеше и по-късно, както ще се разбере, успя в известна степен да осъществи. Но най-любопитната подробност около нейния успех беше, че човека, отреден да задоволи амбициите й, не беше срещнат в луксозните заведения, а благодарение на мене, точно на улицата, която толкова ненавиждаше.