В сладкарницата заварих Джизела с мъж на средна възраст, някакъв търговски пътник, когото тя ми представи с името Джачинти. Седнал, той изглеждаше с нормален ръст, защото имаше възшироки рамене, но изправен се оказа почти джудже — широките рамене го правеха да изглежда още по-нисък, отколкото беше в действителност. Имаше лъскава като сребро гъста бяла коса, сресана нагоре, за да го прави по-висок вероятно, червеникаво, лъхащо на здраве лице с красиви и благородни черти като на статуя: хубаво гладко чело, големи черни очи, прав нос, добре очертани устни. Но противното суетно, повърхностно и фалшиво добродушно изражение правеше на пръв поглед приятното му лице направо отблъскващо.
Чувствах се малко нервна и след запознанството седнах и не продумах. Джачинти продължи разговора си с Джизела, сякаш моето пристигане беше незначителна случка, макар че в действителност бе главното събитие на вечерта.
— Не можеш да се оплачеш от мене, Джизела — постави ръка на коляното й той и през цялото време, докато говореше, не я свали. — Колко продължи нашият, да го наречем така, съюз? Шест месеца? Е, добре, по съвест кажи, през тези шест месеца дали съм те оставил недоволна дори веднъж?
Говорът му беше ясен, бавен, изразителен и отчетлив, но той явно разговаряше така не толкова за да бъде разбран, колкото сам да се слуша и наслаждава на всяка произнесена дума.
— Не, не — с отегчен вид каза Джизела, като наведе глава.
— Адриана, нека ти каже Джизела — продължи в стакато Джачинти с чистия си звънлив глас, — че не само никога не съм жалил парите за — искате ли да ги наречем така — професионалните услуги, но дори всеки път, когато съм се връщал от Милано, съм й носил някакъв подарък… Помниш ли например, когато ти донесох флаконче френски парфюм? Ами онзи път, когато ти подарих гащеризона от воал и дантели?… Жените претендират, че мъжете нищо не разбират от dessous3, но аз правя изключение… Ха-ха — засмя се дискретно, показвайки съвършените си, странно бели зъби, които приличаха на изкуствени.