— Хайде, дай една цигара — каза поотегчена Джизела.
— Веднага — с известна ирония откликна той.
Предложи и на мене, взе една за себе си и след като я запали, продължи:
— А помниш ли чантата, която един друг път ти донесох? Голяма, от хубава здрава кожа, истинско бижу? Не я ли носиш вече?
— Тя беше всекидневна чанта — рече Джизела.
— Приятно ми е да правя подаръци — обръщайки се към мене, обясни Джачинти, — но, да се разберем, не по сантиментални причини… — той поклати глава и изпусна дима през носа си — а по три много ясни съображения: първо, защото ми е приятно да знам, че съм се отблагодарил; второ, защото нищо не доставя по-голямо удоволствие от подаръка, макар че който е получил един, чака и друг: трето, защото жените искат да бъдат заблуждавани, а подаръкът създава илюзията за чувство даже когато няма такова.
— Хитър си ти — безразлично вметна Джизела, без да го поглежда.
Той поклати глава, усмихна се широко и отново ни показа хубавите си зъби:
— Не, не съм хитър… Просто съм човек, който е живял и е съумял да извлече поуки от опита… Знам, че с жените трябва да правя едни неща, с клиентите други, с подчинените трети и така нататък… Умът ми е като изрядно подредена картотека, например пред мен има жена, изваждам досието й, разлиствам го и виждам, че някои начинания са постигнали желания ефект, други не са, връщам досието на мястото му и действам адекватно… Ето всичко — замълча и пак се усмихна.
Джизела пушеше с отегчен израз, аз не казах нищо.
— И жените са ми признателни — продължи той, — те веднага разбират, че с мене няма да имат разочарования, защото аз познавам техните изисквания, слабости и капризи… Както и аз съм благодарен на клиента, който моментално схваща, не губи време в приказки, изобщо знае какво иска и какво искам аз. В Милано на моята маса имам пепелник, на който е написано: „Господи, благослови онзи, който не ми губи времето“. — Хвърли цигарата, дръпна си ръкава над китката, погледна часовника и добави: — Мисля, че е време да отидем да хапнем.
— Колко е часът?
— Осем… С ваше позволение, ще се върна веднага.
Той стана и се отдалечи към дъното на залата. Наистина беше дребен, широкоплещест, със сресана нагоре гъста бяла коса. Джизела смачка цигарата в пепелника и рече:
— Много е скучен, говори само за себе си.
— Забелязах.
— Остави го да приказва и винаги се съгласявай — продължи тя, — ще видиш, че ще ти направи куп признания… Мисли се за кой знае какво, но е щедър и наистина прави подаръци.
— Да, но после натяква.
Тя нищо не отговори, но поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави?“ Помълчахме, после Джачинти се върна, плати и излязохме от сладкарницата.
— Джизела — рече й той на улицата, — вечерта е посветена на Адриана, но съгласна ли си да ни доставиш удоволствието да хапнеш с нас?
— Не, не — бързо отвърна тя. — Имам среща.
Сбогува се с Джачинти и с мене и си тръгна. Като се отдалечи, се обърнах към Джачинти:
— Джизела е симпатична.
Той изкриви устни и отговори:
— Да, не е лоша, има хубаво тяло.
— Несимпатична ли ви е?
— Аз — крачейки до мен, заговори той, като силно стискаше ръката ми под мишницата — никога от никого не искам да бъде симпатичен, а добре да си върши работата. От една машинописка например не искам да е симпатична, а бързо и без грешки да пише на машина, така от жена като Джизела не изисквам да е симпатична, а добре да си знае занаята. Тоест да ме накара да прекарам приятно двата часа, които й посвещавам… Но Джизела не си знае занаята.
— Защо?
— Защото непрекъснато мисли за пари и все се страхува, че тези пари няма да й бъдат дадени или ще й се плати недостатъчно. Аз, разбира се, не искам да ме обича, но част от нейната професия е да се държи така, сякаш наистина е влюбена, да ми създава тази илюзия. Затова й плащам… Но Джизела твърде много дава да се разбере, че го прави от сметка, не те оставя дори дъх да си поемеш и почва да се пазари… Ех, жени!