Той все тъй си говореше, но не беше дотам тъп, та да не усети, че едва-едва го слушам и не съм весела.
— Кукло — попита ме ненадейно, — тъжни ли сме?
— Не, не — бързо отговорих стресната, но лицемерната му сърдечност почти ме изкуши да му се доверя и да разкажа нещо лично, след като бях го оставила надълго да ме занимава със себе си.
— Така е добре — поде той, — защото тъгата не ми харесва, а и не съм те поканил, за да бъдеш тъжна. Имай си причини, не възразявам, но докато си с мене, остави тъгата за вкъщи. Аз нищо не искам да знам за твоите работи, не искам да знам нито коя си, нито какво става с тебе, нито останалото… Определени неща не ме интересуват… Между нас има договор, макар и да не сме го подписали. Аз се задължавам да ти платя определена сума, а ти в замяна се задължаваш да ме накараш да прекарам приятно вечерта… Всичко друго няма значение.
Той изрече тези думи без усмивка, сигурно поразочарован от факта, че очевидно не съм го слушала внимателно. Без да давам външен израз на чувствата, които ме вълнуваха, отвърнах:
— Но аз въобще не съм тъжна. Само че тук е задимено и шумно и се чувствам позамаяна.
— Искаш да си тръгваме ли? — моментално попита той.
Отговорих утвърдително. Джачинти веднага извика сервитьора, плати и излязохме. Щом се озовахме на улицата, ме попита:
— В хотел ли ще идем?
— Не, не — бързо изрекох.
Перспективата, че ще трябва да си показвам документите, ме плашеше, а и освен това вече бях решила друго.
— Ще идем у дома.
Качихме се в такси и аз казах домашния си адрес. Едва потеглила колата, Джачинти заопипва тялото ми и почна да ме целува по шията. По дъха му усетих, че навярно е пиян. Повтаряше думата „кукло“, с която обикновено се обръщат към момиченцата и която в неговите уста ме дразнеше като глуповато и смешно обръщение. Оставих го още малко да продължи, после, сочейки му шофьора, запитах:
— Не е ли по-добре да изчакаме да пристигнем?
Той не каза нищо, с пламнало и налято с кръв лице се отпусна тежко на седалката, сякаш бе поразен от внезапна болка. Сетне с презрение измърмори:
— Плащам му, за да ме закара до местоназначението, а не за да се занимава с това, което става в таксито му.
Неговата фиксидея беше, че парите могат да затворят всяка уста, и най-вече неговите пари. Нищо не отговорих и през цялото време, докато пътувахме, седяхме един до друг неподвижни, без да се докосваме. Светлините на града проникваха през прозорчетата и за миг осветяваха лицата и ръцете ни, сетне изчезваха; виждаше ми се чудновато, че съм до този мъж, за когото допреди няколко часа не подозирах, че съществува, и отивам с него към къщи, за да му се отдам като на скъп любим. Тези мисли помогнаха пътуването да ми се стори кратко. Когато таксито спря на познатия булевард пред нашия вход, почти подскочих от изненада.
По тъмното стълбище казах на Джачинти:
— Моля те да не вдигаш шум, като влизаме, защото живея с мама.
Той отговори:
— Бъди спокойна, кукло.
Като стигнахме площадката, отключих вратата, хванах за ръка Джачинти, който стоеше зад мене, и без да паля лампите, го поведох през антрето към моята спалня, която беше първата вляво. Пропуснах го да влезе, запалих нощната лампа и от прага сякаш за сбогом погледнах към моите мебели. Предоволен, че намира чиста и подредена стая — навярно се е боял, къде ще попадне — Джачинти въздъхна с облекчение, съблече си палтото и го захвърли на един стол. Казах му да почака и излязох от спалнята.
Отидох право в голямата стая, заварих мама да шие, седнала до масата. Като ме видя, тя моментално остави работата настрана и понечи да стане, навярно мислейки, че както всяка вечер трябва да ми приготви яденето. Казах й: