След двайсетина минути Джачинти се събуди и попита:
— Много ли спах?
— Не.
— Чувствам се добре — каза той, ставайки от леглото и потривайки ръце. — Ах, колко добре се чувствам! Поне с двайсет години по-млад.
Почна да се облича, като продължаваше радостно и доволно да възклицава. Облякох се мълчаливо. Като се приготви, той попита:
— Искам пак да те видя, кукло. Как да стане?
— Телефонирай на Джизела — отговорих, — всеки ден се срещам с нея.
— Винаги ли си свободна?
— Винаги.
— Да живее свободата!
След това бръкна в портфейла си и запита:
— Колко искаш?
— Кажи ти — отвърнах и искрено добавих: — Ако ми дадеш много, ще извършиш добро дело, защото съм в нужда.
В отговор той рече:
— Никога не правя добрини… Ако ти дам много, няма да е заради доброто дело, а защото си хубаво момиче и защото ме накара да прекарам една приятна вечер с тебе.
— Както искаш — казах, вдигайки рамене.
— Всяко нещо си има стойност и за всичко трябва да се плаща според стойността му — продължи той, вадейки парите от портфейла. — Добрите дела не съществуват… ти ми предостави някои неща от най-високо качество в сравнение с онези, които ми е предлагала, да речем, Джизела, и е справедливо да получиш повече от нея… Добрите постъпки нямат нищо общо… И още един съвет: никога не споменавай „Кажи ти“, остави амбулантните търговци да говорят така. Винаги се изкушавам да дам по-малко на човек, който предлага „Кажи ти“ — направи недвусмислена гримаса и ми подаде парите.
Беше щедър, както бе ме информирала Джизела, и сумата наистина надхвърли очакванията ми. Докато я вземах, отново силно преживях онова съучастие и чувственост, породени от парите, които Астарита ми даде по време на екскурзията до Витербо. Помислих, че то говори за някаква предразположеност и сигурно съм създадена точно за този занаят, въпреки че сърцето ми се стремеше към съвсем различни неща.
— Благодаря — рекох и без да си давам сметка, въодушевена, с признателност го целунах по бузата.
— Аз ти благодаря — отвърна той, тръгвайки си.
Хванах го за ръка и в тъмнината го поведох през антрето към входа на апартамента. За малко се движихме в пълен мрак, вратата на спалнята ми беше затворена, а входната още не бе отворена. И тогава някакво почти физическо усещане ми подсказа, че мама сигурно е някъде из ъглите на тъмното антре, по което минавахме с Джачинти. Вероятно се криеше зад вратата или в ъгъла до бюфета и чакаше той да си иде. Спомних си, че бе направила същото, когато късно през нощта се прибрах след срещата с Джино във вилата на господарите му, и много се ядосах при мисълта, че, както тогава, щом Джачинти си отиде, тя може да се нахвърли върху мене, да ме хване за косата, да ме довлече до дивана в голямата стая и да ме обсипе с шамари. Усещах присъствието й в мрака, дори ми се струваше, че е зад гърба ми, напрегнах се, сякаш ръката й висеше над главата ми, готова всеки момент да ме сграбчи за косите. С едната ръка държах Джачинти, с другата стисках парите. Реших, щом мама скочи върху мене, да ги пъхна в нейната. Безмълвно да й припомня, че през цялото време ме е подтиквала да печеля по този начин, а и да се опитам да й затворя устата, като я унижа за скъперническата страст, която обладаваше в душата й. Междувременно отворих вратата.
— Е, довиждане… Ще телефонирам на Джизела — рече Джачинти.